My Dream Bucket List

{ февруари 16, 2012 @ 3:27 pm } · { Мои творения }
{ Вашият коментар }

Количеството постове, които изписах през изминалите дни е невероятно, имайки предвид и активността ми през последните 2 години. Е видно и ясно е, че нещо се случи и душата ми крещи да споделя. То лошо и няма. По този повод започнах да си възвръщам и старите навици в Google Reader, Twitter и прочие. Един от любимите блогове днес ми даде идея за размисъл.

Първо видях мисълта им във Facebook: “Всяка нощ, заспивайки, аз умирам и всяка сутрин, събуждайки се, аз се раждам отново” #Махатма Ганди. Така се чувствам от доста време… След това си изтеглих късметче, още една функционалност в блога, която обожавам. Е падна ми се супер късмет, имайки предвид събитията, през които преминавам: “В живота има моменти, когато някой толкова ти липсва, че желанието да се опреш на рамото му запълва всички твои мечти.“

Опитвам се да си обясня защо точно това късметче ми се падна и защо го исках толкова дълго време… Опирах се на тази мечта като удавник за сламка. Изгубих и подминах толкова много други свои мечти само, за да дочакам тази, която сама си тръгна от мен без да ме попита каква е моята мечта и колко съм се борила за нея. Сега не разполагайки с тази мечта, трябва да градя нови или да върна старите си, които бях загърбила.

Днес като сериозен възрастен и рационален човек взех едно бяло листче А4, сгънах го на две и започнах да пиша какво искам. Какво съм искала? Измислих ги до толкова:

1. Като малка мечтаех за своя “червена кола без покрив“.

В това се състоеше мечтата на една млада госпожица, която ходи на детска градина и мисли за порастване. В този период и пушех цигари с баба си, солетени. Сега се опитвам пак да мина на тях.

2. В гимназията участвах в певческия хор. Казваха, че мога да пея. Излизахме на концерти всяка година. Благодарение на Ралица Тончева, моят идол за учител по музика много заобичах пеенето, разгрявката преди това, разпяването по срички и всички останали неща, въртейки се около пианото и разучавайки нова песен. Сега бих искала да се запиша отново на солфеж или просто бих обикаляла от време на време караокета. Жалкото е, че от липса на разгрявка вече пея и доста фалшиво, а преди мооожех…

3. Искам да притежавам хубава къща в центъра на София, разбира се без идеята за реституция. Обожавам онези хубави къщи в малките улички на центъра по Оборище, по Евлоги, по малките пет кьошета…

4. Обожавам да пътувам, с влак, с кола, със самолет. Искам да обиколя всяко местенце, за което някога съм си помисляла. Имам още доста време и възможности. Само остава да си подготвя консистентен график и кой знае малко по-мотивирани спътници за някои от пътешествията.

5. Като малка мечтаех да стана лекар, дори имах своя чанта със слушалки, лекарства и рецепти. До съвсем невръстна и в гимназията си позволявах да инициализирам мечтата в реалност, но госпожата по Биология ми плесна една 5-ца и някак си сама достигнах до това заключение, че няма да ми е това признанието.  Въпреки че и до днес меря кръвно безотказно и майка ми винаги ме гледа достолепно, когато си сложа слушалките на врата. Затова пък нещо важно и постижимо би било да се явя на курсовете на Червен кръст. Хубаво е да имаш готовността да спасиш нечий живот.

6. До преди няколко години въртях и трактовка за възможността да политиканствам в общественото пространство. Не е тайна, че в момента мои близки са на високите етажи. по колоарите на Народното събрание. Ясно е и, че заради тях аз политик няма да стана. Но ако в бъдеще имам тази възможност няма да я отхвърля с лека ръка, защото това е важно и бих го направила заради едни глупави патриотични мисли в главата си.

7. Иска ми се да напиша книга.  Знам, че в главата ми има толкова много истории. Не съм сигурна дали бих била добра за разкази или роман, но съм в състояние да го постигна. Може би някой трябва да ме нарани още малко, че музата да ми влезе до петите и да не се отделя от клавиатурата преди да стигна няколко стотин страници.

8. Искам да стана мъдра. Това може би е едно от най-неизмеримите ми желания ever. Винаги съм го искала и предполагам, че няма и да спра да го искам и след 50 години. Имам силната нужда да преосмислям, анализирам и капитализирам всяка ситуация в живота си. Дано някога мога да генерализирам обективно случващото се с мен и около мен.

9. Искам да отгледам живи и здрави децата си и да се гордеят с мен. Това желание е свързано и с едно друго преди това – да създам семейство.

10. Искам да стана принцеса. През изминалите 5 години обиколих няколко двореца в Западна Европа. С всеки следващ бях убедена, че съм живяла в Дворец, че съм обличала тежки рокли и съм седяла в хубава пищна и натруфена спалня някъде там. И сега ми се иска да е така. Уви всички млади принцове вече или са заети или дори са женени. Остава ми да изпълня по горното желание за политиката и да заживея в Резиденция Бояна. Макар и да знам, че там няма да е същото…

11. Искам да се попека на екзотичен плаж.  Да, мечтая си за онзи със жълтия пясък, много палми. Не е нужно да има здрави момчета, които да духат с палми. Когато ми стане топло мога да се потопя и във тюркоазените води на някой океан. Представям си Бали, Bora Bora и още много други екзотични места, на които бих отишла с приятелки или с много любим човек, който няма да ми откаже почивката на мечтите ми. 

12. Никога не искам да пропускам женското време, което можем да отделяме с приятелките си.Никога не искам то да си отива. Дори да сме разделени в различни точки по света, искам да правя всичко възможно да запазя онези часове женски смях, които ти дават живот за седмици и месеци напред. Няма да правим Сексът и градът, защото нашите срещи са много по-истински и проникновени за нуждите и разговорите, които развиваме там.

13. Иска да изуча всички романски езици без румънския. В гимназията отдадох 5 години на френския език. Той отдаде много и на мен. Сега двамата се молим един на друг да си върнем знанията, защото аз бях неразумна и го поизоставих. Не се отказвам и от идеята си обаче, да започна да говоря свободно италиански, испански, португалски и френски.

14. Споменах за така важната мечта за докторстването и слушалките. На скоро ми дойде идеята, че мога да я заместя с друга. Отново да притежавам докторска титла, но да бъде на науките и да е издадена не от медицинския, а от Софийския университет. От край време разгъвам локуми успешно, колко му е да се подготвя и с една докторантура. Съвсем рационалното ми и обективно желание е свързано и с възможността да пръскам знание в главите на младите студенти, които оглупяват с всеки изминал ден. Аз имах възможността да вляза в бизнеса на 20 и сега след повече от 5 години имам какво да кажа дори на връстниците си. След още 5 вярвам, че ще има и за какво да ме слушат, че им говоря.

15. Желая с цялото си сърце и душа да ходя на всеки концерт, за който си помисля, че искам да чуя и видя. През последните години не можех да отида на нито един концерт, защото винаги мислех за “по-важните неща” от живота. Оказва се, че това може да е по-важното нещо за мен, а другите неща да са си заминали безвъзвратно. Е, каквото зависи от мен, ще го постигна.

16. Искам да се науча да карам ски.  Ясно е, че няма да се вихря по пистите, но съжалявам, че не мога да оценя зимата по достоен начин. В това желание бих вкарала и всеки друг спорт, който ще ми донесе удоволствие. Важно е да си възвърна физическата активност, която отново загубих, покрай НЕ ходенето на концерти и пр.

17. Искам да се осмеля да ям Суши.  Искам да се осмеля и да бъда по-смела по принцип, за да експериментирам не само с храните, а и с хората, и с живота си. Навярно бих довела интересни случки в живота си, ако съм проактивна и смела в тези решения, малките, ежедневните.

Стига толкова, а? Обичам цифрата 7, но само 7 не ми бяха достатъчни. На 11 се спрях и си казах стига и толкова, но някак си исках да пиша още. Въпреки че 11 също е хубаво число. Спомням си, че Максим Бехар беше заложил на него и както винаги при него идеите се развиват добре и на икономическо и на маркетингово ниво. Аз развивам моите идеи на личностно ниво. Ако са сполучливи, ще ми донесат добавена стойност в бъдеще.

Благодаря на Сайтът на Една Жена, че и днес ми дадоха повод за размисъл. Не бих искала да оставам без въпроси и за утрешните дни. Това чувство е хубаво и не бива да го губим. Е това е моят bucket list за днес, току виж стигне до 77, когато натрупам още житейски опит и още мечти.

Със здраве.

Любовно послание

{ февруари 15, 2012 @ 4:22 pm } · { Без категория }
{ Вашият коментар }

Никога не съм съжалявала, че записах да уча Връзки с обществеността. Бакалаварът ми даде всичко необходимо, за да обогатя общата си култура на тема реклама, управление на събития, телевизия, журналистика и още много безумна теория по въпроса. Затова и мога да си позволя да оценя всяка безумица или гениалност, която се появи. Тук много прясно след изминалия пиянско-любовен празник, мога да споделя, че това видео ми хареса, дори малко заради ритмите на френския шансон, изпят на английски.

Спомням си и аз какви жестове съм си помисляла да правя за любим човек, дори без да бъде Св. Валентин. Повярвайте ми, тогава дори се получава по-хубаво. Един от готините ми опити беше да изпратя любовно писмо в плик, написано на ръка. Да, признавам си глуповато, но тогава още бях малка. Исках да излея всичките чувства, които изпитвах в едно парче бяла хартия.  Оказа се, че са повече от необходимото, навярно, и изхабих няколко парчета. Затворих плика. Толкова много се вълнувах какво би казал човекът, за когото беше предназначено.

Сега след доста време, единственото което си спомням е, че това писмо не е в моите ръце. Чувствата ми са доста по-малко, а то събира прах и влага в едно мазе. След дни, седмици или месеци някой ще го открие… ще го смачка и ще го изхвърли. Ако го намери жена и то ревнива, би го изгорила дори.

Сега комерсиализмът ти дава възможността да не събираш чувства в парче бяла хартия, а просто да си купиш телефон и да запаметиш нещо за любим човек. Този същият комерсиализъм ти позволява да се оскотиш, когато пожелаеш, защото можеш да изтриеш снимката, писмото, рисунката. Можеш  да изтриеш и телефона на чувствата, да блокираш достъпа им до хиляди мрежи. Да тези чувства се оталагат във времето, събираш ги в една виртуална кутия и не им даваш да излязат и да викат, така както биха го направили на белия лист хартия.

Не оскотявайте, мили хора. Това е пагубно. Чувствата хранят душите ви. Дори да използвате телефона, за да ги събирате, не ги раздавайте безцелно. Те са ваши и вие сте господарят и решавате какво да направите с тях.

Със здраве!

Спокойствието на едно дървено сърце

{ февруари 15, 2012 @ 3:52 pm } · { Без категория }
{ Вашият коментар }

Минаваше полунощ. Тя остана сама в колата. За секунди очите й преминаха към светнатите прозорци в съседния блок. Отново всичко беше заобиколено от панелки. Един конкретен светъл прозорец привлече вниманието й. Загледа за много кратко и се опита да отмести не само погледа си, а и мисълта си. Второто не се получи толкова лесно. Започна да си задава въпроса кой стои зад прозорците. Той сам ли беше? Имаше ли жена до себе си на 14-ти Февруари? Коя беше тя? Беше ли заслужила повече от нейната вечеря на тъмно? Той ли я беше приготвил? Никога нямаше да разбере кой беше от другата страна на прозореца. За кого светеше лампата? Хиляди реплики се изливаха в мислите й. Започваше да си спомня и хубавите и лошите моменти през последните години. Спомняше си и онзи ден, в който всичко приключи. Очите му бяха толкова празни, не казваха нищо. Сега нейните очи сякаш гледаха случилото се от човек встрани. Опитваше се да бъде обективна, концентрирана. Знаеше, че са накърнили и душата и егото й. Преди да слезе от колата извади едно дървено сърце, което той беше й подарил. Нищо особено, но много символично за  нея. Тя го носеше със себе си навсякъде. Все още го правеше. Не можеше да го изхвърли, не беше готова да го подари и на онази друга жена зад прозореца. Скри го отново в колата и се надяваше един ден да има смелостта да се откаже от него и да потърси истинско сърце, което щеше да отговори на чувствата й.

Този човек, който я беше погледнал с празните си очи вече не беше същият. Тя беше разочарована. Знаеше, че не може да й даде нищо повече. А и може би тя самата искаше твърде много. Осъзнаваше, че трябва да преосмисли много неща. Друг щеше да заеме мястото й до сега. Друг щеше да получи граденото през годините за нейния живот. Вече не й пукаше за това. В началото беше тъжна, озлобена, сега беше спокойна. Знаеше, че всичко свършва с изключение на светлината в прозореца. Тя дълго време нямаше да й дава мира. Не заради щастието на другите, а заради въпроса какво би било, ако тя беше тази жена зад прозореца и какво би било сега, гледайки го отвън, докато вятърът навява сняг в косата й.

На тъмно

{ февруари 14, 2012 @ 7:47 am } · { Без категория }
{ Вашият коментар }

Почти наближаваше полунощ. Свети Валентин си отиваше толкова бързо, колкото и беше дошъл. Седяха в един панелен блок. Той и тя. В апартамента нямаше ток. Тя се опитваше да го приеме нормално и да види романтичната гледна точка. Беше още толкова неопитна, щастлива от това, че е с него. Момичето беше зверски младо, наивно и заблудено. Той се беше опитал да й свали звезди за кратко. След седмици връзка беше започнал да връхлита и на всяка минута да повтаря Обичам те. Момичето пазеше сърцето си твърде силно, но след време и тя започна да го повтаря, а тогава започна и да го вярва. Оттогава тя правеше всичко за него. Опитваше се да намери всяка удобна минутка, за да се чувства той щастлив. Пишеше му любовни писма на ръка, чакаше го да се прибере от работа с готова храна за вечеря. Подари му Св. Валентин с нейните приятели, плати сметката му и се прибраха в тъмния панел. Момичето не изпитваше и минутка свян от това, че беше унижила същността си на жена, че тя беше мъжът на празника, че тя търсеше подарък, че тя плащаше сметката. Напротив, тя беше щастлива, че е с любим човек и че прави всичко възможно, за да са щастливи, дори на тъмно. 

Какво стана после? Токът не дойде… той не го беше платил. Свещта почти угасна. Обичайно за празника правиха празничен секс и той заспа.

Тя продължи да гледа през прозореца, вече беше мрак, ранна сутрин, 15-ти Февруари. Не можеше да отговори на онези въпроси, които я дерзаеха тогава. Тя не ги разбираше. Просто беше щастлива и объркана. След известно време заспа. Това не беше и единствената вечер без ток в онази панелка.

А след години … момичето все още има въпроси, а сега дори няма на кого да ги зададе и няма и кой да й отговори. Вече не е неопитна. вече не е объркана, не знам дали е и щастлива…

Сега свещ няма, тя никога не ги е използвала с ухота. Но би потърсила красива свещ, знаейки че ще запали пламъка, но ще има кой да й напомни, че ключът на електричеството е на една ръка разстояние и винаги би могла да го включи, защото това е нейното спасение – много светлина.

Болка

{ февруари 13, 2012 @ 1:48 pm } · { Без категория }
{ Вашият коментар }

Тя беше агресивна, оптиваше се да го разпитва със злоба коя е жената, каква е … хубава ли е? Правили ли са секс, женена ли е, има ли деца? Попита го дали е щастлив. Той отговори бързо и убедително, че не е.  Какво можеше тя да направи за да получи това, което иска? Нищо, тя не знаеше какво желае в този момент. По-добре беше да затвори телефона, но от желанието си за себенаказание,  продължаваше да говори и да пелтечи думи, които никога не е искала да изрича. Познаваше създанието си, чувстваше се унизена, накърнена от случилото се и от самата нейна реакция.  Беше й необходимо да се изтезава, да търси виновни за болката, за случилото се, а можеше ли да доведе разговора до желания краен резултат по някакъв начин? В тези агресивни разговори тя мислеше само за другите като за виновни, мислеше си, че се отървава от нещастието и мислите завинаги, че ги предава на другия, че му подава отговорността, а после ги сгушваше още по-надълбоко в себе си, докато я изядат отвътре.
Не знаеше защо беше важно за нея изтезанието, защото краят вече не се контролираше от нея, а от друг човек, който вече мислеше на пук, искаше да бъде наопаки, за да е мъж, да не се чувства осквернен. Краят зависеше от него, тя вече нямаше думата.
Какво можеше да направи тя, как може да промени ситуацията в своя полза? Разбира се, че нищо … В онзи момент той я съжаляваше, даваше й малко време, защото знаеше, че никога няма да й даде повече от това, което винаги е желала. Жената ставаше жалка.  Може да е била безпомощна и за това да е реагирала така или пък да е била в контрола на силни емоции и да не е мислела? Възможно е, но това не е извинение…защото същата тази жена, която беше като желязната лейди, не даваше ситуации да разрушат плановете й. Бореше света, за да помогне и на себе си и на него А сега “благодарността” от дълги години споделяне и борба се стовари на плещите й, а тя не можеше да поеме тази отговорност.
Да, просто тя осъзна, че  допусна този човек да я нарани зверски и може би не си даваше мира и прошка, че го направи сама, тя го допусна и му даде всичко…  
А какво следваше от сега нататък?

Уморена, коварна и дяволска жена???

{ февруари 4, 2012 @ 12:40 pm } · { Лични }
{ Коментари (1) }

Често чувам: “Дявол да те вземе!
С теб не се излиза на глава,
смееш се над грижи и проблеми,
вечно имаш свои правила.”

Казват още “ти си безразсъдна,
всичко преценяваш на шега”,
че съм своенравна ме осъждат,
спора че превръщам го в игра.

Сигурно е вярно – еднолично
път избирам, в който да вървя
и дори безумно да обичам,
тежка чужда воля не търпя.

В мен хиляда вещици живеят,
демони танцуват ми в кръвта.
Ако ги събудиш ти се смеят,
спят ли – ставам ангел без крила.

“Дявол да те вземе” пак кажете,
че да видим – как ли би се справил,
но да разбера ми помогнете -
дяволът какво ви е направил?!

Вики Горанова

4

{ ноември 29, 2011 @ 11:07 pm } · { Без категория }
{ Коментари (1) }

Слушам музика, която слушах и обожавах преди години…Сега отново…се връщам към нея. Обичам носталгията. Уви, тя нищо не връща. А и аз не искам.

Музиката остава в главата ми като сладък спомен за едно време на други хора, на друга епоха. Аз се промених от тогава до сега. И въпреки това сърцето ми трепва при всeки, защото аз съм същата макар и променена.

Опитвам се да си изясня какво променя човека. Какво го кара да действа по различен начин, да се държи различно; да контактува с други хора…Не знам, още не съм стигнала до този отговор.

Така мина още една година. Блогът навърши 4 години, а аз не му честитих. Станала съм сериозна за сметка на личната си несериозност. Смених работата…, смених атмосферата, смених въздуха, но това не е повлияло на музата ми.

Надявам се скоро да имам…
Поздравявам Ви с много любима песен отново, защото мога да я слушам всеки ден.  Честит рожден ден и повече хубави приказки :)

Със здраве!

Елате ни вижте

{ февруари 11, 2011 @ 10:50 am } · { Лични }
{ Вашият коментар }

Колабира ли обществото ни???

Всичко върти ли се около един и същи порочен кръг? Кой вярва, че нещо се променя? Кой вярва, че нещо върви нанякъде???

Да не би с един милионер в повече държата ни да се промени??? Хайде хора ликувайте, имаме си тото милионер – един в повече и много други зад него, които уви не са от тотото…

Вижте на какво заприлича обществото ни. Гладни хиени… и още много нахранени лисици, които пищят за още и още…

А обикновеният човек? А той какво прави? За какво писка?

Самоизяждаме се, драги! От лакомията за пари и за още…

Виждате ли как колегата Ви цака в собствената Ви игра за още…?

Виждате ли как приятелите Ви се правят на говеда, само за да изкярят нещо…за лична изгода???

Кофти, а?

Ще продължим да се самозияждаме още много дълго време, докато не спрем да мислим само за себе си…, ако спрем да хулим другите и погледнем себе си.

Защо ми се налага да живея в смешно общество? Аз ли съм го избрала, то ли е избрало мен?

А кой избра останалите???

Доживях да слушам как една институция не струва, втора не струва… Всички не струват, вярно е.

Но доживях да чуя малоумието на хора, за които съм дала оценка много отдавна…

Видях с очите си протежетата на Карбовски да хулят ФЖМК с липса на свян, но с голямо самочувствие по мръсните им панталони и черните им очила. Тотка Монова била изтрещяла. ФЖМК бил най-пропадналият факултет на света… А „ние… с Марто Карбовски правим качествени неща, мнооо добри предавания”. „Елате ни вижте!!!”.

Кои сте Вие, бе?

Елате ни вижте, „ние преподаваме през последните 10 години във ФЖМК…”, „ама сега ще се махнем”, „преподаваме и в НБУ-то на културата и в УНСС, навсякъде преподаваме, всичко качествено правим.”

Абе момчета драги…, плюйте, няма проблеми… плюйте институцията, която ви направи такива лекета. Плюйте инситуцията, която Ви дава жълти стотинки, за да се чувствате една идея по-качествени задници в лъскавата колица, изкарана на лизинг. Плюйте и правете качествено хейтване… Вие друго няма да можете да направите. Лари Кинг Ви подари студиото си, но мозъка няма как да Ви го изпрати по корабите.

Да, институцията Ви научи да крадете…, да копирате и то грозно. Да хейтвате в желанието си да търсите потенциал, там където няма…

Всички се оказахте големи хора, с големи…., нали???

Живеем на място, където помощта се счита за проказа. Живеем на място, където колегата ти не може да те научи на нищо, щото ще му изядеш хляба. Учим се на места, където феодални старчета ни говорят за нови технологии, където комунисти ни учат какво е образование и как ние да се правим на демократи…

Всички са се принизили на онова грозно ниво…

Дерзайте, мили хора… Продължавайте така…

Помагайте на задника си да расте, а на ближния да губи точки в играта… Нали така се печелеше в капиталистичното общество? Така ли Ви научиха в проамериканските учебници, които ги четете?

Аз заявявам колко демотивирана се чувствам да се мъча в демокрацията, капитализма… Да търся интелигентни хора, с които да бъда приятел, да търся адекватни шефове, да търся нормални колеги, да търся висше образование….

Оказва се невъзможно да поискаш помощ от колега, да търсиш подкрепа от шефове, да намериш адекватна институция, за да се обиграеш в този свят.

Невъзможно е дори да ти кажат как става играта?

И сега какво???

Накъде…???

ЕЛАТЕ НИ ВИЖТЕ!

 

World Journalism

{ ноември 19, 2010 @ 11:15 am } · { Гражданска позиция, Лични }
{ Вашият коментар }

Тези дни явно ми върви да давам Телевизионни коментари. Силно се надявам да не се превърна в днешна Васа Ганчева. Възприемете поста като споделяне на лично мнение :)

Сутринта започнах деня с интервю на Слави Трифонов в БТВ – Тази сутрин. Посмях се добре. Признавам си беше ми забавно да го гледам. Не заради госта, не заради конкретните водещи. Заради маниера, заради професионализма. Снощи БТВ Новините празнуваха рожден ден 10 години. Като за 10 години и един ден решиха да интервюират чичо Слави лично и откровено. Той естествено не е госта за такова интервю и сам им го сподели по време на разговора. На няколко пъти им повтори, че не разбира въпроса. Иронично попита водещите те да не би да са се объркали, това лично интервю ли е? Какво целят? Беше забавно.

Посмях се, защото той си показваше неговата си природа, с онзи неговия си манталитет. Ани и Виктор от своя страна явно имаха слушалки в ухото или точно определени въпроси, които не пожелаха да пропуснат. Можеха да проведат разговора различно, по-свободно. Слави поддаваше, но те не пожелаха. Не знам защо след интервюто се сетих за едно от предаванията на Лари Кинг. Не, не бъркайте, че правя асоциация. По-скоро си позволих да направя сравнение, колкото и непосилно да е това. Да, с този човек, който години наред прави предаване, има излъчване, познавам маниерите му, познавам тона на въпросите му. Лари Кинг, този гигант в телевизионната индустрия говореше с Рики Мартин. Човекът издава книга за себе си, а Лари Кинг наистина говори с него честно и откровено. Говори за сексуалните му предпочитания, за децата му… И разговорът им беше супер.

Признавам Ви дори за миг не се отегчих. Това беше стил и класа на високо. В нашите предавания обаче се говори за мъка, за тъга, за чувства, за интриги и скандали по онзи изтъркан селски начин. „Ама как се чувстваш?”, „Ама как би реагирал ако…?”, „ „Ами ако някой ти бръкне еди къде си? „Ама самотен ли си?”, попита Ани с влажен поглед. Не знам кой ги е учил на тази техника? Не обиждам лично никой от ветераните на бг екрана, защото БТВ се превърнаха в нещо близко до религия за модерната българска журналистика и телевизия. Те са с опит, научили са много, но има и къде още много да научат. Та, с мъка, но интервюто на Слави Трифонов премина. Прекъсваха се, говореха един над друг.

Милата ни водеща сподели как приятели й казвали, че искат по-хубави новини, искали почивка. Ами мили, зрители, премиерът Ви разбира най-добре. Той самият помоли медиите да си починат от правителството поне един ден в седмицата преди дни, в същия този ефир на БТВ. Не можело журналистите всеки ден в седмицата да им обръщат внимание. Аз предлагам всички да си починем скоропостижно и някой да осинови държавата ни и той да я оправи, най-накрая. Защото дотогава ще си говорим за добро и професионализъм като за две различни призми. Журналистите ни ще споменават Теория на конспирацията и по-скоро ще си спомнят за Мел Гибсън, а не за нещо истинско и реално, което светът разработва стотици години. Ще говорят за политиците ни с един фалшив респект и “обективна” мисъл. Дотогава адреналинка ще води сутрешно предване и ще прави лапсуси и стилистични грешки всяка сутрин. А ние простият народ ще гледаме и ще си мислим, че това е реалността.

И не скъпи журналисти, доброто не е заразно. Доброто е ценност. Доброто не се изразява в sms-и. Не, мили професионалисти, да си добър не е понятие само по-себе си. То включва да си добър професионалист, добър син, добър брат, добър баща, добър колега и приятел.

Доброто е фениксов ефект. То никога не изгаря до край. Винаги трябва да го пазим за останалите и да остава още малко и за следващия път. Всички тези приказки са смешни, от Вас, мили съдници на държавата ни, на обществото ни.

Бъдете добри, но както ценностите ни учат. Не бъдете добри по учебник. Там пише да гледаш с влажен поглед, но не пише как да чувстваш душата си. Не пише как да се държиш с близките си и с непознатите, нали?

Прочетете душата си, тогава учебниците и едва тогава правете интервюта с тематика, овлажняваща очите Ви!

 

Изблик на емоции

{ ноември 17, 2010 @ 4:16 pm } · { Без категория }
{ Вашият коментар }

„ Днес създадохме много работа на телевизиите: БТВ, Нова, Канал 1”. С ехидна усмивка и този коментар Бареков завърши  третия си работен ден в Ефира на ТВ7. С рейтинг или не, пловдивската майна реши, че е отново на върха след интервю с Румен Петков. Бившият вътрешен министър го обиди за нивото му на журналист и въпреки това, “ние сме върхът”.

Това беше колапс за вярата ми към някаква българска журналистика. През последните няколко месеца всички обществени фигури сякаш играят в много голяма и изключително добра пародия на онази хубавата, утопичната демокрация. Знам, че не е времето аз, момичето на 23г. да се оплаквам, и въпреки това съм сломена. Разочарована от хората, които позволяваме да ни управляват, покрусена от хората, които позволяваме да ни говорят и ние да им вярваме, потресена от онези видни обективни медии, от онези селски пръчки, които слагат два силикона в устните и циците и идват Малко Сунгурларе или Долно Нанагорнище да стават говорители, да стават ЖУРНАЛИСТИ.  ЕТО ВИ НА ЖУРНАЛИСТИКА

Но кога ще бъде времето да се оплача? На кого? Кога ще мога да кажа, че съжалявам, че не ми предоставиха качествено образование? Кога ще мога да се оплача за подигравката над родителите ми през целия им живот? Кой ще признае техния труд и усилия да възпитат деца в това време, в тази държава сред този прост народ? Кой ще ми плати за времето, в което ми се налага да комуникирам с идиоти. Кой цени потенциала ми? Как аз ще се реализирам? Как аз да имам деца и да ги възпитам в тази среда? А моите внуци? Искам ли всичко това за тях? Искам ли да имам внуци?

Как може думите на майка ми да ехтят у мен и да бъдат с разочарование изказани всеки ден: „С честност в този свят нищо не прокопсваш”.

Възможно е да не се оплаквам, да се успокоя, че в третия свят живеят с 1 долар на ден…Но не мога. Искам да се справя и да живея по-добре. Не бих могла да избягам, тъй като трябва да оставя любими хора да се мъчат и борят сами срещу непоправимото. Не мога. Няма да го направя.

Споделям с Вас разочарованието си, защото нямам къде другаде да го направя. Бих излязла на всяка трибуна и бих заявила тези думи. Но никой не би ми дал тази възможност.

Писна ми.

Писна ми от малоумието на алчните политици. Писна ми от профани в скъпи костюми и със заучени фрази. Срам ме е да споделя с приятелите си в чужбина, че финансовият министър на Държавата ни заклейми Държавния университет.

Писна ми от простотията на един пожарникар и още по-малоумните му ПР-и .

Поне не показвайте каква кукла на конци е този човек… Дори глупавите хора започват да виждат жалката истина за Вашите машинации, за Вашите сделки, за изкупителните Ви жертви, за болните Ви служители…

Писна ми от бюрокрация…

Писна ми от беднотия…

Писна ми да мисля как ще изкарам месеца на 23г. с моята заплата, вместо да бъда истинска студентка и да държа на качеството на образованието си, на бъдещето си. Длъжна ли съм да се боря за насъщния с тази сила и страст на тези години. Длъжна ли съм да живея в стрес и ужас. Дали клиничните пътеки биха покрили нуждите ми от психотерапевт след  5 или 10 години. Дали ще имам пенсионна пътека на 60г.? А дали ще доживея до 60 от читави клинични пътеки? Длъжна ли съм да ходя на частни прегледи, за да съм поне малко по-спокойна за здравето си? Длъжна ли съм да плащам стотици левове за лекарства, които държавата може да покрие?

Искам да бъда щатен университетски преподавател. Искам да уча хората на това, което аз знам, което сама съм научила, защото съм горда от това. Искам да уча повече, но нямам желанието, защото никой не те предразполага за това. Никой не ти дава възможността да учиш, да се развиваш.

Длъжна ли съм да бъда пионка в капиталистическата Ви схема? Длъжна ли съм на шефовете ми, които ме използват до максимума на възможностите ми, а дори и над тези ограничения? Длъжна ли съм да бъда част от схемата Ви?

Длъжна ли съм? На кого?

А те на нас не са ли длъжни? А с колко са ни длъжни?

А Вие искате ли си дължимото, драги ми читатели?

Със здраве!

« Older entries
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.