Just Smile ;)

Тази сутрин в сънен пристъп се запътих към офиса. Слушайки музика, естествено, си пресичам на кръстовището на Орлов мост. Нареждам се като всички останали на светофара и чакаааам. Съответно слушайки си някаква готина и спокойна музичка се заглеждам към едно мръсно бяло космато същество, застанало до мен. Не мога да преценя дали погледът му бе празен, но въпреки това седешe заедно с мен и останалите хора, чакайки червеното да се превърне в зелено. Всичко това се случваше, докато двама трима доброволци изскочиха изневиделица на колите, за да побързат да пресекат, явно и петък си е петък. Всеки бърза…

Та нашия космат приятел чакаше наравно с групичката. Колите спряха, хората се задвижиха сънено в сутрешния трафик. Светофарът чак тогава се включи зелено. Той леко се поогледа и потегли.

А после софиянци се оплакват от луди граждани, който пресичат на червено! Ми не е вярно, аз видях и един съвестен. Съвестен за себе си и за околните.

Хайде да вземаме пример и да пресичаме на зелено!

Със здраве!

Ми добро утро пък!

Знам, че е 12.00h. Знам, че е петък. Но аз искам да ми е сънено и да пиша.

Сутринта започна с трудно ставане.  Малко кафе, обичайният мрънкащ сутрешен блог. Винаги в даден момент започва да ме дразни. Прецъках на бърза ръка музикалните. Това увеличи шансовете ми за закъснение. Еми да, закъснях си прилично с около 30 минути, но просто така се прави, когато е петък, от мен да знаете.

Сутринта всъщност беше приятна, имах пожелание за хубав ден. (Мерси за което ) Влязох в офиса с бодра крачка, след което последва смръмряне. Ядосах се. Тюх умря ми хубавия петък си казвам аз наум. Гледах намръщено започвайки работния процес.

Започнах да включвам подред всичко що ми е нужно (уръдията на труда), за да започне денят. Разбира се едно от първите неща бе да натисна с мишката върху Retro.m3u.  Зазвуча нещо добре познато, а след това Митко Павлов, с малко скръб в гласа, започна да се прощава със слушателите си. Някак си забравих за смръмрянето, за офиса, просто четях форума на радиото и слушах трогателните песни.  Нашият любим радиоводещ ще се бори за слава в нови поприща явно. Пожела ни весело лято, уикенд, здраве, любов и тем подобни работи. Прощаванията никога не са ми били силна страна. Определено ми домъчнява за него, знаейки, че в понеделник няма да се чуе някой бисер по случай нещо си.  Толкова много слушатели го поздравиха. А на него наистина му беше гадно. Нали знаете, че има хора, които ви влизат под кожата изневиделица. Той е един от тях, но го прави бавно и със стил. Сега остава да чакаме новият заместник по някое време, дано да е достоен.

Това ме накара да се замисля. Този човек обича хората, заради които говори всяка сутрин, заради които е на линия в 8.00h, обича и радиото, за което работи, обича и въздуха мамка му. Вие кога за последно имахте такова усещане?  Сега ще му е малко гадно заради промяната, но след това ще му остане толкова сладък спомен, за цял живот от всичките тези емоции. Може би trqbwa да искам с все сила да изпитам същото след време.

Този петък се оказа наистина интересно емоционален.  Сега остава да мине и следобеда, за да се отдам на Пейка партито, на което съм поканена. Понякога и такива неща се случват.  Да бе канена съм на пейка парти. Само се чудя какъв подарък да взема на рожденника? Уикендът пак дойде.  Ще му мисля как да го изкарам. Сън + още нещо

Със здраве!

И слушайте Радио!

Беше неделя. Тази неделя. Следобед. Навън печеше силно слънце. Аз бях в жълта блузка с голямо деколте, но коланът го прикриваше. Полата ми почти не се виждаше. Ръцете ми бяха изпотени. Цялата треперех. Едва държах едни книжа, а краката ми едва се държаха изпънати в шпиц и тресящи се. Бях много изплашена. Сякаш ми бе за първи път, а и то така се оказа. Ето защо ми се наложи да спра, да изключа двигателя. Свалих прозореца, а той възпитано и по протокол се представи: ” …. сержант..” … От прииждащата кръв в мозъка ми, дори не помня какво казах камо ли той как се представи. Бях карала само с 10 км/h отгоре, но той бе показал палката доста отдалеч, явно бе усетил скоростта. След като ми поиска документи, аз извадих нервно книжката и талона си от портфейла, чаках нетърпеливо баща ми да подаде и останалите документи. За Бога наистина ми бе за първи път, дори не разпознах някои от документите, които му подадох. Майка ми вече няколко пъти беше напомнила, че съм карала силно…Това още повече ме изнерви, бях готова да вадя, колкото поиска и да “си тръгна с мръсна газ”. От треперенето краката ми почти изпускахa спирачката, едва успях да wдигна ръчната. Той само с подаването на документите каза: ” Беше ми се сторило….”, мислел, че сме без колани…, е беше очебийно, че не сме в нарушение. Прегледа документите. Не знам какво им се чуди, не поиска лична карта. Накрая пожела вяло лек ден, отправи се към следващата жертва, а аз затворих прозореца. Отново с треперещи ръце понечих да сваля ръчната, този път не успях. Помогнаха ми и потеглих.

Това беше първата ми среща с представително лице, не знам кой чин, от КАТ.

Защо ли? Защото две луди момичета го пожелаха, помислиха го без дори да се замислят колко налудничаво звучи.. След странната идея да се прекоси Цариградско, за да ни слегне храната, за която се отбихме в „Дивака” /една комерсиална кръчма/ и всяка да си ходи по домовете, моята приятелка заключи, че Цариградско й прилича на главната на Несебър, само дето трябва по-зорко да се огледаш за брега отсреща, за палачинките и пиците на парче и малките синджирчета за по левче висящи на бутката за вестници/ например/, светлините си били същите. Всичко е просто въпрос на въображение, безгрижна усмивка и човек, който да те разбира какво виждаш, или по-скоро какво искаш да видиш. Разходката сред шумния булевард, приближаващите светлини и мръсния въздух, бе силно заглушена от смях…, от истински смешки, радост по изминали моменти и спомени, които някак си връщат на каданс изминалото време. Видяхме боси пешеходци…, приятелката ми се опита да извика … „Ей обуй се”, аз последвах с възглас „Вагабонтин…!” Той просто се чувстваше свободно. Искаше да усети свободата си, може би и това е била причината да се вее бос по асвалта / Не мога да се сетя за точния текст, но поздрав, ако сте фенове на Роси Кирилова/. Аз попитах девойката дали всъщност ние не сме грешни. Ние сме сухарите. Той се чувства свободен. Тя отговори: „Тинейджърите са странно племе, остави ги”. И все пак кое му е хубавото на това да си сухар. Ми не е приятно…Аз не го харесвам, макар и да го практикувам. Опитвам се понякога да разпускам, въпреки че рядко оставам боса насред центъра на София, но все пак … давам го малко по free на моменти. Тинейджърът у мен обаче си отиде отдавна, ако въобще е имало реално такъв. Не мога да се похваля с луди преживявания, моменти на протест и купонясване до зори всяка събота…. Важното е че мятахме ръце като невидели, телата ни се движеха напълно безцелно, бутахме се, подскачахме, просто се разхождахме безцелно, удоволствие, което много от отдавна не съм изпитвала, камо ли, за да ме накара да седна пред компютъра в момента, в който се прибера.

Минахме и през обява на Savoy на един oт постерите по Цариградско. Вече съм толкова уморена, че не помня слогана, но беше за мързела. Имаше един излегнал се момък насред пуст плаж. Точно по нашата тема, нали сме на Несебър. Мързи го явно. С изключение на питието всичко ни съвпада. Ще ме извинявате, ама Savoy определено не са ми фаворити в каквото и да е било. Продължихме нагоре, почти стигнали брега Плиска. Оказа се, че към 11 градския транспорт не е много активен, дори с измислените табелки за автобусите….Нашата престорена почивка за около час в Несебър се изпари качвайки се в таксито и казвайки адреса към свидния дом, този, който те чака всяка Божа вечер.

Това беше….сега съм у нас. Мирише на вкъщи, няма чайки, телевизора работи, пак се говори за поредния ежедневен проблем, а мен дори ме чака легло да оправям…. А не исках да се прибера, защото знам за всичко това, знам, че всяка вечер това получавам. Исках да ходя още, въпреки, че краката не ме държаха. Исках да мисля за Несебър и за измисления бряг само, за да не усещам тревога, притеснение, болка, умора…Исках да видя спокойствие в далечината…

А после почивката не била хубаво нещо. Хора сезонът отдавна отвори врати, какво чакате 2-ри юли е…

Успех с намирането на добри оферти за морето, ако сте избрали това. Аз все още нямам план за 2-те седмици почивка. Всъщност сега само има предложения. Ще бъде пенсионерска почивка с наште под ръка, но ако наистина си почина, пет пари не давам с кой ще съм.

Сега ми остава да бъда сред тези блещукащи точки поне още месец, после ще ми мсиля…

Със здраве…

“Джулая (или нечленувано Джулай, по името на известната песен на Юрая Хийп от 1971 година, July Morning) е най-традиционният хипи празник в България, възникнал във Варна в края на 70-те години на миналия век. Джулай на английски означава юли. Въпреки че традицията е свързана с хипи движението в Америка, тя съществува в България и до днес. На всеки 30 юни срещу 1 юли големи групи хора се събират по цялото Черноморие, за да посрещнат заедно слънцето, което изгрява над морето. Така те смятат, че се пречистват пред него, без това да има връзка с езически или религиозни ритуали.

Джулаят е уникален за България, поради естеството на неговото възникване и не се наблюдава в други европейски страни. Твърди се, че е възникнал като протест срещу комунистическата власт, изразен в символиката на едноименната песен на Юрая Хийп. Символичното посрещане на изгрева е било като посрещането на едно ново начало и едно по-добро бъдеще за тях. След падането на комунистическия режим в страната движението продължава да съществува, но липсата на първоизточника за протест променя с времето основната идея на първото хипи-движение в България.

Някои твърдят, че идеята е загубила своето първоначално значение с времето. Както и че по-младите хора не са непременно запознати с условията, при които е възникнал този празник или дори кой е авторът на песента. Въпреки това, въодушевлението от първите сутрешни лъчи, като символ на зараждащия се живот, е все още основна причина хората да го честват.

Поради прекаленото посещение след промените от 1989 г. на хора, които са далеч от хипарската идея, група от “старите хипари” решават да започнат да честват Ивнинга (от July Evening), като се събират в с. Варвара на 31 юли.

Идеята за джулая е по-жива от всякога. Сега тя има и друг привкус на бягство от всекидневно подтискащата цивилизация, на протест срещу самите нас и пълно освобождаване на личността от оковите на големия град.”

Wikipedia добре са си го казали. Благодарим им за думите, аз лично това за първи път го прочетох в този му вид.

В рамките на няколко дни пропуснах да кажа “да” на две предложения за въпросното събитие. Причини бол…а вие ще уважите ли това бягство от “оковите на големия град” или ще се скриете в апартамента като мен, сгушени във възглавницата и мислейки за поредния безсмислен делник…. Защо е толкова трудно да се отскубнеш поне за малко от смога и това непрестанно браждене във въздуха…било то дори вторник сутрин…без някой да разбере…Времето не може да спре за няколко часа, не може да се качиш на Копитото и да гледаш как цяла София я огряват малки струйки светлина. Как умореният град се буди…..

Защо по дяволите не може…? Дали това безсилие се дължи на самите нас, на самата мен, дали вината е в града, в хората или просто си внушавам, защото така е по-лесно…?

И все пак утре е 1-ви юли, т.е. преди няколко минути той дойде…. Честито на печелившите и весело на празнуващите. Денят ще е топъл…

Пазете се!