Just Smile ;)

5.59ч. понеделник 04.08.2008г.

Рядко отварям очи толкова рано сутрин. Знаех си, че в 4.00ч трябва да сме станали, за да минем границата по-рано. Явно плановете бяха променени, алармата се включи точно в 6.00ч. Станах бързо. Сутрешното освежаване не включваше кафе, което малко забави и събуждането ми. Донякъде се радвам, че не се качих и зад волана. Нямаше да се чувствам спокойна. Семейството ми бе с мен, а пътят непознат. В 7.00ч. вече бяхме на път. За по-малко от час и половина достигнахме и границата. Винаги те гледат странно. Сякаш нямаш право да отидеш на почивка, разходка.

Първа дестинация, след като вече бяхме на Македонска земя беше Осоговския манастир- красив, високо в планината, реставрират го. Има интересни идеи. Одобравям го за пикник, въпреки многото завои, докато се качиш до горе. Направихме няколко снимки, разгледахме планините, хапнахме малко и хоп пак на пътя.

Обратно по острите завои се върнаххме на пътя за Скопие. Аз заспах точно на входа на града. Но май не изпуснах нищо. За наше голямо съжаление градът не е нищо особено. Успяхме да влезем в една от големите им праволсавни църкви „Св. Климент Охридски”.

Църквата е сравнително нова. Може би е строена в ранните 90 години на миналия 20 век. От вътре леко наподобява „ Ал. Невски”. Красива е часовниковата кула в двора на църквата. Леко нестандартно за нашите цървки.

Друго, което ни озадачи бе, че един поп водеше свободно литургия без Библия в ръцете си, обясняваше как трябва да се осланяме на Господ, че ако имаме въпроси Божиите храмове и служители са местата, на които можем да открием отговорите. За съжаление не разбирах всичко, това е и причината да не мога да предам точно думите му. С майка ми леко се зачудихме, даже първата реакция бе да проверим дали това наистина е православна църква. Но да беше. Явно на отецът са му дошли тези думи в изблик на дадена емоция или просто въпрос възникнал при разговор с някой от посетителите. Не ни трябваше много, докато стигнем до главната улица на града.

Явно всичко важно, до което трябва да се добереш ти отнема не повече от 20-30 минути пеша. Забравям да добавя, че по време на настаняването ни в хотела и търсенето му, получихме навигатроска помощ от няколко човека. Въпреки заключението, че не познават града си, че няма табели по улиците, остава и едно друго впечатление: „ Не се правеха на интересни, защото сме българи, просто любезно ни упътиха.” Е няма значение, че ни въртяха около 20 минути на самата улица, на която трябваше да идем. Това важи и за повечето обслужващ персонал- много любезни и услужливи. Наши приятели македонци споделиха и защо се получава точно така. В България и в частност София на почти всеки втори магазин по Графа и Витошка пише: „ Търсим продавачка”, явно наистина си имаме проблеми с такива специалисти. Е, в Македония ситуацията е малко по-различна, там любезните продавачи си търсят купувачи. Тук оставям на Вас да размислите.

Нека се върна на обиколката на Скопско ( така се казва и бирата им, която е леко ужасна). Имахме среща с въпросните приятели на моста на центъра.

Река Вардар разделя града на две части. На времето е била и фиктивна граница между македонската и албанската част на града, когато е имало размирици. Въпреки, че сега няма проблеми, македонците рядко прекрачват моста след 16.00ч. Тогава албанците затвярят магазини(дюкяни), за да се молят. Останахме за вечерта в Македонската част. Нямах търпение да разгледам магазините. Все пак исках да знам каква е разликата. Имат една сграда, в която са наблъскани всички големи марки като магазини. Сравнително лъскаво е, но не точно както нашите молове. Влязохме и в един търговски пазар, където пък беше все едно пазаруваш на градски пазар в София. По главната улица минаваш и през очертанията на къщата на майка Тереза, която вече не съществува като постройка. Има и неин паметник наблизо.

Очевидно е, че доста от албанците се разхождат вечер по центъра, но друго, което се набива на очи освен жените с фереджета са и множеството просяци, предимно роми, лежащи по улиците, децата им се въргалят в тревата, пият от маркучите, които напояват градинките. Гледката не е приятна. Като цяло първата и последната вечер в Скопие завърши с пица и сладолед. Ако имате интерес към града, може да отделите само един ден. И между другото и сладоледът им не е нищо особено. За втората сутрин си оставихме „Кале”-то (крепост в албанската част), както и чершията, където е и Стария град. Температурата в Македония са малко по-високи от нашите в България. С нашето пътуване по стечение на обстоятелствата уцелихме най-топлата седмица. Сутринта около 9.00ч. бяхме вече готови да разглеждаме „Кале”-то.

Всичко е възстановено скоро. Личи си, и леко дразни, защото повечето от нашите културни или исторически паметници са оставени автентични. Всичко това говори много. В Скопие няма много за виждане. Може би една от причините за това е земетресението в града през 60-те години. Столицата е била почти унищожена. Налага се градът да бъде преустроен на ново . Та освен трева и малко каменни стени „ Кале”-то не е нищо особено.

От там доста ясно може да се види и големият метален кръст, построен на хълма на града. Цялостната идея е, че кръстът пази града. Нощем се осветява. А от 1-ви Август вече има и активен лифт до горе.

Следващата спирка – Чаршията. Всъщност виждайки, калдаръмените улички, сградите в старинен стил, се усмихвам в знак на одобрение малко преди да чуя шумните разговори на мъже седнали пред някой магазин. Личи си, че нито търсят нещо, нито продават. Минавайки с фотоапарат покрай тях те поглеждат объркано и отново се включват в оживения разговор. Малките улички не са много чисти. Това, което най-много се среща са златарски студия, магазини за обувки и дрехи, както разбира се и автентичните им места за хранене с плескавица и пр. Там вече беше около 11.00ч. Беше топло. Мисля, че успяхме да се промушим през всички малки улички, но тази чаршия леко ме отврати. Споделих с нашите, че ми прилича на турски битак, а те се засмяха. „Тук договарянето за цената не вървяло”

Включихме климатика и потеглихме към Охрид. Времето не позволяваше словоохотливи разходки в Скопие, а и ние вече бяхме разгледали всичко: църкви, правителството, народното събрание, паркове, исторически паметници и др.

Македония е пълна с планини. Повечето са масивни, високи и зелени. Пътят Скопие- Охрид е само от завои. Не може да се спи Няма и магистрала. Използвахме такава само до Скопие. Изнервящо е как през всеки 20 км има станция за плащане. Даааам, в Македония да пътуваш по магистралата е платена услуга, а те както по нашенски са я направили и неудобна. Патарина се казва станцията, където спираш и плащаш. Преди да влезем в Охрид отбихме в още едно курортно градче около езерото- Струга. Това е и родното място на братя Миладинови.

За съжаление стигнахме само до плажната ивица, по картата на града не успяхме да открием къде се намира къщата им.

….

12.08.2009г.

Включвам се малко късно с продължение на пътеписа. Наистина разходките бяха много. Но нека не пропускам моменти и да се върна във Варна. В интерес на истината не стигнах до цирк Балкански. Продължихме разходките по молове. Нещо интересно и смущаващо. Варна е претъпкана от търговски центрове. Най-малоумното в цялата история е, че два от новопостроените гиганти са в един и същи квартал на две пресечки разстояние. В момента на около 2-3 км. От тях се строи нов мол, а в плана на града са предвидени да станат общо 6. Ето ме и след една от обиколките в най-големия мол, както сами може да видите нямам торби в ръцете си

Харесвам града, но тези постройки твърде много го оприличават на София. Освен това през сезона по улиците е истински ад. Регистрации на коли, от където се сетиш, объркано се лутат из градските пътни артерии, други варненски шофьори гледат злобно, набиват спирачки или нещо сходно. Морската градина си е същата, както и преди години. Успях да мерна я за една вечер, но за втори път пък присъствах и на изложбата „360 градуса България”. Бях и на фестивала на занаятите. Имаше една готина група, която свиреше нещо в стил етно. Не успях да послушам много, но беше добро. Последва и дискотека на плажната ивица. Не можеш да си позволиш да отидеш във Варна, дори и за малко и да не се гмурнеш в нощния живот. Старите хора на това му казват кощунство.

Съответно ретро парти бе избраната от нас дестинация. Клуб „CopaCabanna” не показва кой знае колко стил, но причината за това може да са били както млади лица, бутащи се безразборно, натоварените сервитиьорки, или просто умората ни след плажа. Все пак музиката си я биваше, не е като да сме стояли безучастно в лудницата на плажа под палмите.

Беше може би вече 4ч. сутринта, когато наистина твърдо решени се запътихме към колата Защо ли? Вярно е, че беше ранна съботна сутрин, но това е първо лято от доста години насам, в което ставам рано за плаж. Съответно в 9.00ч. вече бяхме на крака, за да успеем да се нарадваме на сутрешното слънце. Последния ден на плажа беше съпътстван с много вятър, вълни, както и делфини в далечината. Успях да се порадва и тази година на този невероятен звук- обожавам как вълните заливат шумно и палаво брега.

Сякаш галят и в същното време се заканват на нещо или някото. Вятърът сладко заглушава разговорите, които се въртят около теб. Сякаш оставаш сам с морето, слънцето и си говорите безмълвно. Ставаш участник в тази сцена, стъпвайки на мокрия пясък. Пръстите ти се покриват от финния пясък, а водата просто те залива.

Виждаш хоризонта и онези малки облачета по небето, които стоят като за цвят.

Грациозни движения отвличат вниманието ти за момент. Делфини подскачат над водата. Може би си играят. За кратко пожелавам да бъда на тяхно място, но само като си помисля в какво се състоят плувните им умения, бързо се отказвам.

След още няколко часа вече съм на автогарата. Задавам ужасно тъпия въпрос на шофьора спират ли на Плиска. Той ме поглежда жално и ми препоръчва да си купя карта на София. Отдавна не се бях чувствала така тъпо заблудена. Рядко пътувам през Северна България. По навик знам, че влизам в София през Цариградско, но съответно точно този път малко се отплеснах. Въпреки, че не се бия в гърдите за софийски корени, това не означава, че не познавам града добре. Напротив, ориентирам се доста добре. След 6 часа път вече съм леко отегчена. Табелата „София”някак ме зарадва. Цяла седмица вече отсъствам. Нямам интернет, рядко гледам новини. Сякаш бях избягала от света. Усещам мръсотията, малката бъркотия, която се увеличава с всеки изминал светофар. Тъмно, мрачно, точно, както аз я познавам добре. Прибрах се на бързо. Имах си посрещачи, заспах почти веднага след душа, който взех у дома, последван от малко приказки по повод пътуването и проверка на пощата.

Неделята за сметка на това беше дълъг ден. Течеше подготовка за следващото пътуване. Всички бяха изнервени. Срещата с любим човек ме спаси от тази обстановка. Денят приключи с красивата гледка от нощна София. Нещо което винаги съм обичала да съзерцавам.

To be continued

……………

31.07.2008

Втори ден се излагам на горещото слънце. Втори ден имам пясък навсякъде по себе си.

Моята приятелка ме посрещна много мило. Намислила е страхотна програма, за да прекараме весело идните дни. Чувствам се прекрасно. Обичам града с малките му изключения: луд трафик, странни туристи, разнородната музика, ширеща се по главните улици. НЕ искам да живея тук, но просто ми допада атмосферата, когато си отмаряш 3-4 дни от софийската обстановка. Сякаш съм на място, където гледам трафика и не ми пука, защото за никъде не бързам. Виждам заблудените туристи и не ме дразнят, просто защото и аз самата съм такава. Почти невидима за хората, които са от града. Може би някои от Вас си мечтаят да се почувстват така и в София, но работата и хилядите задължения, отговорности не позволяват това. Така е. Не можеш да бъдеш невидим в собствения си град. Винаги изниква нещо, което да попречи да придобиеш Каспърски афинитет .

Сега с мокра коса и изморена лежа в леглото и пиша. Котато ръката ти се движи по хартиен носител усещането определено е друго. Единствено набирането на текста след това е тегаво. Но сега предстоят други по-приятни неща: разходка във Варненските молове, цирк Балнакси, дни на бразилската култура и още плаж. Гърбът ми до още два дни няма да е и червен! 

За нови истории по-късно, сега ще поспя!

29.07.2008

Междинна Спирка: Сливен

Отново на път. Върнах се малко назад по пътя. Пия кафе. Сама в едно симпатично ъгълче на нова кооперация в покрайнините на Сливен. Добре познатият полъх на Сливенския вятър минава през мен. Това е едно от, може би, малкото места, където вятърът има своя мелодия, сякаш ти шепне нещо, лично. Ако се загледам нагоре, въпреки множеството изникнали нови кооперация, се виждат “Сините камъни” / Карандила/. Красиво, спокойно и леко диво място. Гори, история, красота в природата, неща които те омайват и успокояват. Като малка често се качвах горе с лифта. Сега повечето го правят с коли. Градът се разширява макар и да усещам пустотата му в същото време. След кафе и две цигари време, ме очаква пазаруване и празнично завършване на нощта по домашо му. Селският туризъм беше до тук. Освен спокойствието на село и спомените от късното детство, които ме навестиха, се сетих и за последните няколко години. Сливен беше град, изпълнен със спомени от детството. Сега ми напомня и за не толкова детски и радостни моменти. Опитвам се да ги загърбя. Да продължа да виждам столетния бряст в центъра на града през очите на дете- онова дете, което лудо играеше на народна топка; което участваше в концертите пред блока; което прекарваше учебната година в копнеж по незабравимата лятна ваканция. Успявам да бъда обективна. Положителното надделява. Твърде искрени са тези спомени и чувства, ще останат в мен завинаги. Топлината, която внасят в сърцето на един пораснал човек е несравнима. Никой нормален не би позволил такова нещо да бъде помрачено от мимолетни негативни емоции. Вече е 12.00чч, изпращането ми е към своя край, а утре алармата е навита за 5.00ч.

Следва…

Варна …, морето….сините вълни…

27.07.2008

Вчера. Събота, събудиха ме рано! Това беше първият ми почивен ден! Дългоочакваната отпуска! Седнах в просъницата си на масата. Разбира се кафето вече беше приготвено. Имаше и приятно ухаеща закуска. Майка ми отново се бе постарала- бутерки по домашно му. Въпреки сънената утрин претърпях критиката за закъснението от миналата нощ. Някои навици не се променят дори обстоятелствата вече да са различни.

Е вече бе време да приключа с приготовленията, да взема багажа и да отпътувам . Кроях този план вече няколко седмици. Ако скоро не тръгнех нямаше сама на себе си да повярвам колко многообразна програма ме чака!

След няколко часа вече бях на автогарата- с куфар под ръка, две женски списания и двама млади спътници. Родителите ни чакаха отстрани. Автобусът тръгна навреме. Няма да споменавам съботните задръствания в лятна София. Бате Бойко му се е доработило по юлско. В това лошо няма, разбира се! Излязохме от града сравнително бързо и безболезнено. Минавайки табелата София не изпитах почти нищо. Все още имах силна нужда от кафе, което да ме събуди. Вкопчих се в розовия “Cosmopolitan” с надеждата да прочета нещо, някоя клюка, или “как да задоволиш прищявките на гаджето” и пр. В повечето случаи, когато пътувам, обичам да се взирам в гледката. Този ден не се загледах и за миг в последните светофари на Цариградско, нито в остатъците от КАТ-сградите. Чувствах силна психическа умора. Зарових се в списанието. Малко по-късно започна и филм. Все пак пътят щеше да трае близо 5 часа.

Днес, ден след пътуването, ми коства усилие да се сетя кой беше филма. Гледах го по default. Оставих списанието по време на кратката почивка. Спряхме точно след като филмът свърши. Така силно исках да си взема кафе и да запаля цигара, но реших, че няма да има време за толкова, а и бяхме спрели на бензиностанция. Пих една студена вода и пътуването продължи. Може би вече е време да споделя, че пътувах към село, но автобусът щеше да спре в Сливен. Там една весела “пампайска” група ни очакваше – семейната думичка за сладури . По време на втория филм се отпуснах напълно, дори заспах за кратко. Липсваше ми сън. Събудиха ме непосредствено преди входа на Сливен. Посрещнаха ни дори с балони. Една малка госпожица се усмихваше чаровно и се радваше на присъствието ни!

Прекарахме следобеда в сладки приказки, вкусен обед и един наистина отмарящ сън до късна вечер. Отдавна не ми се бе случвало да легна безгрижно към 16,00ч., да затворя очи, да не мисля за работа, да не мисля за нищо натоварващо и просто да заспя. Сънят ми бе дълбок. Не сънувах. Рядко го и правя. Но си починах. Целият ден сякаш бе изпълнен от съня ми с малки пресекулки.

Вечерта за по-малко от час се добрахме до крайната цел /с. Лозенец/. Баба ни очакваше с голямо нетърпение. Беше грижливо приготвила гозба за всичн ни. Освен това си приключваше всички ежедневни задължения, такива, които има всеки възрастен човек в една селска къща.

След обилната вечеря се запътихме към къщата. Как обичам да спя на селооо! Знаете онези големи легла с меки дюшеци. Сякаш потъваш в облак всяка нощ. И той си е единствено и само за теб. Прекарах една спокойна нощ в Югоизточна България. В село. На чист въздух. Под звуците на добрия ми приятел щуреца. Съжалавям, но все забравям името му. Но за приятелството това не е проблем, все пак той ме следва почти навсякъде: седи под прозореца ми у дома в София, идва с мен на разходка около София и на още куп други места.

Сутринта се събудих трудно, но отдавна не е било заради кукуригането на петел. Не това не е глупавата мелодийка на нечий Siemens. Това беше нашият петел. Пееше гордо. Поизпънах се. Всички в къщата вече бяха станали. Малките “пампайци” караха колела “сред село”, малката госпожица закусваще, а баба и дядо вече действаха по задачи. Изпих едно кафе. Дори в отпуската този навик не остава на заден план А и какво по-хубаво от слънцето, което те грее, ти надигаш безгрижно чашата. Виждаш малките облачета в небето, виждаш как всичко е толкова спокойно. Времето върви, а дори не го усещаш. Бях посъветвана да покажа малко присъствие в селото. Не може внучката, която учи Висше, която работи, печели сама пари, да не се покаже на главната улица. Трябваше да се усмихна, да поздравя бабите и да ме разпитат как съм, как са нашите, има ли нещо ново, някоя клюка.

Не го обичам този селски маниер, старите хора го възприемат за нормално, а мен ме дразни. За да не се ядосам, реших да го приема с насмешка. Сложих големите слънчеви очила. Завих косата си на опашка. Но не забравих и шапката с козирката. Излязох на разходка с малката госпожица до “центъра”, който е едно читалище, площада пред него, от едната му страна кметството, от другата кръчмата. Няма значение, че се намира на една пряка от къщата ни…

Поздравиха ни няколко баби, излезли на обеден конушмак. Стигнахме доста бързо до крайната цел. Единственото, което оставаше, беше да седна в селската кръчма и да изпия показно едно кафе. Хубавото беше, че изпитвах нужда от кофеин, а и кафето им ставаше. Имах компания със себе си. Настанихме се на старите маси. Въпреки шумната агитка клюкарки около нас, си личеше, че селото е пусто. В други години по това време на същото място имаше деца, колела, чуваха се викове, играехме. Всеки копнееш за 3-те месеца ваканция, които предстоят, за тайните места, които имахме, за хората, с които излизахме. Беше красиво, по детски чисто. Вечер всеки от нас заспиваше с мисълта за утре, за новите приключения, новите срещи, добре познатата тайфа.

В крайна сметка сега стоях на същото място, пиех кафето си, спомнях си любимо, но вече минало време. Центърът бе пуст. Зад дърветата и по пейките нямаше жадни за игра деца. Само от време на време забелязваш някоя кола или групичка от роми да минат по улицата. Стана ми мъчно, усетих тъга, носталгия за това време. Нима бяха минали толкова година, че сега се връщах, за няколко дни, след което отново превключвам на урбанистична вълна. Отново влизам в Софийските задръствания. Отново започвам с непрестанните телефонни разговори и досадно размяна на десетки е-mails. Това е неизбежно, но ще почака. Сега ще се насладя на 2 седмици – време, което измислих и планирах инстинктивно. Планът за отпуската, която предстои бе измислен напълно по аматьорски, но колежката ми сподели, че благородно ми завижда за програмата. Не мога да кажа, че вярвам в съдбата, случайностите или каквото и да било, но тук плановете ми за почивка се подредиха добреее. В момента продължавам да участвам в Етап 1- селски туризъм. Този период включва- излежаване, гледане на TV без кабелна или сателит, да чуваш звуците на село и да изпитваш удоволствие от тях, да няма нет, да няма коли, задръствания, да ги няма онези гадни мисли, които ме преследват понякога. Сега лежейки в леглото, в понеделник, без да съм в офиса и да мисля, за каквото и да било се чувствам спокойна. Знам, че няма да трае дълго, но е моето време. Днес в спокойствието си се отдадох и на консервна дейност. Сетих се за доброто старо време, когато участвах в направата на зимнината. Готино е да се похвалиш, че си вземал участие в такова нещо. Дори в рамките на тези 3-4 дни съм била полезна малко. Иначе съм от тези, които по-често консумират, а не участват в производството. В последно време нямам време за нищо, та дори не участвам и в консумацията у дома. Отдала съм се предимно на готова храна или просто ядене по заведенията. Почти не ям в къщи, камо ли готвено. Това донякъде не е добре, но обстоятелствата предполагат такъв начин на живот.

В това време, с тишината около себе си изпитвам нужда от една силна прегръдка. Бих се почувствала истински щастлива.

Страниците на дневника с мен са много, но Етап 1 е към своя край, а аз казах всичко, което имах да казвам до сега. Очаквам пътуването до Варна в този момент с леко любопитство и неприпрян интерес. Следващите 3-4 дни от моето пътешествие….

Обещавам да броя километрите до края на отпуската. Това е! За сега….