Та, връщайки се на събитието… Вече сме на втори ред, заехме места за участници в конференцията. Официалната част започна и министърът на труда и социалната политика проговори. Незнайно жива беше речта му в началото. Имаше дух, използваше тон, намираше правилните думи, на които да наблегне. За кратко се замислих колко много политици говорят, колко много от тях нищо не казват. Замислих се как съм слушала политиците преди. Чувала ли съм речите им? Влагала ли съм смисъл в думите им? Защо като малка се дразнех на родителите си, които слушаха новини, публицистични предавания. Предпочитах да включа музикалния канал, вместо да чуя още няколко непознати думи, вкарани в едно изречение от не лице приятни хора.  В онзи ден, в хотела, разбирах министъра. Разбирах думите му, разбирах какво искаше да каже, защо натъртваше на думите, които комуникаторите му бяха написали. Знаех защо говори тези изречения и какво цели с тях. Вкарвайки тази мисъл в главата си, изключих речта му. Не чух нито средата, нито края. Публиката, разбира се ръкопляска на гръмките слова. Как няма да ръкопляскат и при присъствието на камерите на БТВ, ТВ7, Нова… Всеки обича да се изявява. Логично и министърът. До тук с хвалбите, телевизионните изяви и анализи. Заключението, което се промъкна в главата ми в онзи ден… беше, че аз вече съм остаряла, аз вече възрастна. Разбирам речите на политиците, гледам новини, че даже връщам канала на някои публицистични предавания.

Това порастване не е свързано само с разбирането на хората срещу мен. Физически, да. Тялото ми също променя. Вече не мога да се нарека момиче на 19г. Обличам се различно, ходя на работя с костюми, които определено не ги носят 19-годишните. Ставам за работа рано, пия кафе, гледам сутрешни блокове, решавам проблемите на “големите”. Уикендите понякога се опитвам да се върна на 19г., слагайки дънки, тениски, кецове… Защо не се получава изцяло преобразяването за два дни? Мислиш различно, не си на 19г., говориш за скучни теми според тинейджърите. Дори не успяваш да се наспиш като тях… Тялото ти е будно малко след въображаемата аларма, която не е звъннала за работа и в Събота. Псуваш се на ум, че не си успял да заспиш за още малко – за още час – два. Преди си се питал защо родителите ти стават в 7-8 сутринта, пият кафе, четат вестници, търсят сутрешните блокове. Сега не се питаш, а правиш всички тези неща заедно с тях. Не ги обвиняваш, че са странни, защото и ти вече си странен. Вече си възрастен. Мислиш за деня, за графика, за задачите, които имаш да приключиш. Мислиш за всичко.

Когато бях на 19г. се чувствах като това цвете.

Когато станах на 22-23г., още се чувствах на 19г., цъфтях, обръщах се към слънцето. Сега се радвам и на облаците. Обичам и зимата и лятото, и пролетта и есента. Започваш да виждаш и хубавите и лошите страни на всяка монета. Единственият ти страх, обаче, остава …. какво би станало, ако слънчогледът увехне? Към слънцето ли ще бъде? Ще бъде ли щастлив тогава? Дали това да си възрастен те превръща в щастливо или нещастно развито същество зависи от теб. Зависи и на къде искаш да гледаш. И въпреки всичко изказано, изговорено, помислено, помечтано, надявам се да оставя глътка свежест от онова 19-годишното момиче, с повече усмивки, слънце, слънчогледи. Искам малко наивност в себе си завинаги. Не желая да се превърна в онази суха жена, със тъмен костюм, лош поглед и злобна същност, защото животът й е отнел детското, невинното.

Оставам с горчивина и сладост в душата си, защото виждам, че все още има наивност има и детско, но до кога ще бъде в мен не се знае. Вчера дадох малко наивност на непознат. Момче, което ме излъга, искаше пари, искаше билет кино, накрая поиска храна. Убедена съм, че историята, която ми разказа беше различна от истината. И въпреки това, повярвах в думите, в изражението, в очите. Исках да вярвам и го направих, помогнах му. Наивна или не, не съжалявам. Нека тази наивност винаги стои, защото аз по принцип не помагам…. А някой ден, може да се наложи на мен да помогнат…

Бъдете възрастни, невръстни, наивни, чисти, невинни… Някой ден ще усетите топлината на слънцето, както слънчогледът я усеща всеки ден …

След щателно преглеждане на всички боклуци и прочие, успях да напълня тази папчица. Да, дебелее и има доста информация, като започнем от училищни бележници, медицински картони, стигнем до грамоти, дипломи и трудови договори. Колкото и да ми се иска вътрешно да потвърдя на онова 19-годишното момиче, че може да продължи да се представя за толкова голяма, реалността не го позволява, че дори и съзнанието вече повече бие към 25 годишните. Първият признак за тези отклонения беше, след като видях бележника си от 10-клас…

Какво ще кажете? Рисунки, Хари Потър, радост и веселие грее от бележника на тази 10-класничка. Кефя се, че съм била аз. Знам каква енергия и какъв хъс имах тогава. Обичах хората, бях приятелка с всички, помагах, когато можеш. Учех понякога. Оплаквах се от живота, защото тепърва се сблъсквах с реалността и липсата на много розови облаци по пътя леко ми създаваха купесто-дъждовна облачност. И въпреки това бях щастлива, усмихната, красива, жизнерадостна с много енергия за още. Не се ограничавах, когато видех негативизъм пред себе си, не се спирах, когато видех пречка. И все пак, розовото беше твърде много.

Сега имам папка с 24 години живот в нея. Последните графи в нея са запълнени с трудови книжки, договори, застраховки. Забравяме бързо 10-класничката, защото идват други задачи и отговорности, когато вече не е нужно да учиш уроците по Биология. Сега папката тежи, не защото е дебела и физически трудно се затваря. Папката тежи, защото знам, че ще се наложи да отворя още една скоро. Ще продължа да събирам откъслечни частици от живота си и да ги наричам бюрокрация, детайли, подробности.

Надявам се да продължа да откривам и приятни спомени като този:

Аха, това съм си го пазила години. Имах навика да събирам мислите, които гостите в Шоуто на Слави оставяха. След това събирах свои мисли. Как да не ти се умили душата. Вижте удивителната! Искала съм да го запомня, да натъртя. Е успяла съм, открих го и ще го помня отново. Сега си го дигитализирах, за да го помните и вие.

Е, хубаво ли е да си на 25г.? Освен още няколко подразделения в папката, дали да очаквам и нещо друго?

„Еее, това е, ти седни тук. Аз ще отида отзад“

Сочеше два реда по-нагоре. Нямаше 2 места за тях едновременно. Той й посочи по-близкото място до сцената, вече се приготвяше да седне на другото място. Жената обаче, искаше да седят заедно. Бяха семейство, навярно. Навярно минаваха 40г. Стана ми мило, може би имаха хубав брак. Личеше си, че обръщат внимание един на друг. Секунди по-късно на по-задната редица няколко човека им позволиха да седнат заедно, като се изместят с няколко места по-навътре. Жената благодари вяло и се настани. Мъжът, обаче, намирайки се в тази полкова обстановка, заради маниери, възпитание или военен етикет, се изправи. Благодари им не само с тяло, но извади плътен глас, от който струеше добронамереност:

„Благодаря Ви!“

Каза го от сърце. Кой знае какво беше видял? Беше приятно изненадан и очуден от реакцията на хората на реда. Убедена бях, че не го очакваше. И въпреки това, реагира мъжкарски, с финес и дипломация. Седейки няколко реда по-нагоре, ги гледах и се зачудих. Залата в НДК побираше 5000 човека – няколко десетки бяха представители от правителството, голяма част бяха ветерани, имаше също така войници, по-голяма част от хората бяха мъже с ранг в армията и бяха придружавани от семействата си. Мъжкарска му работа, храброст струеше от всеки аплауз и всяко сближаване на ръцете на тези хора в залата. Това ли бяха мъжете на България? Няколко хиляди, броейки ги на едната си ръка? А извън залата? Къде бяха другите мъжкари? Има ли такива? А кой ги е възпитавал тях? Казват ли благодаря от сърце? А умеят ли да чувстват и да живеят с финес и възпитание, което не се учи в училище или в университета?

Питам ви и вас… Къде са мъжкарите? И кой ги е възпитал? За какво? И как?

За всички останали, които не са мъжкари, а по-скоро отговарят на заглавието на статията – желая много ЗДРАВЕ! Не се сърдете за всички ще има

Почивните дни очевидно не са изпразнили достатъчно София. Можеш да се огледаш и да видиш различните индивиди, прическите, тоалетите им, движенията, действията им към другите. Магазините са пълни, кафетата също.

Хората се предпазват от различни неща, търсят различни неща. Аз нищо не търся, то само ме намира. Пример за това е кафето, което пия, късметът, който имам. Горчивото кафе ми донесе Щастие или поне така пише на синята хартийка. В превод от английски пише Luck. Е дали щастие с късмет или късмет с щастие, няма значение. Важното е горчиво кафе с щастие да се намира.

Със здраве мили хора!

]]> http://martinna.wordpress.com/2012/04/28/malko-shtastie-v-kasmeta/feed/ 0 martinna http://martinna.wordpress.com/2012/04/21/moeto-minal%d0%be/ http://martinna.wordpress.com/2012/04/21/moeto-minal%d0%be/#comments Sat, 21 Apr 2012 10:09:35 +0000 martinna http://martinna.wordpress.com/?p=547 ]]> “Живеем в миналото и дори да искаме, не можем да се отърсим от спомените. Дали това е несъзнателно или се страхуваме, че няма да имаме очакваното от нас бъдеще – с много веселие, щастие и любов. Страхуваме се, че то ще бъде същото като миналото. Може би самите ние почерняме бъдещето си с тези  мрачни и песимистични мисли. Нека не забравяме колко важно е миналото, то ни е учило досега да живеем и да се учим от допуснатите грешки, но нека в новия път на бъдещето вземем с нас хубавите моменти и на основата им да изградим още по-хубави.

Не мислите ли, че животът щеше да е еднообразен и скучен, ако в него нямаше безброй препятствия (е някой може и да е попрекалил в броя), но иначе нямаше да има за какво да се борим! Ние сме родени силни, за да защитаваме това, което искаме, а за да направим красив, пълноценен и щастлив живота си, то трябва и сила, и база, на която да градим!

Не забравяйте миналото, защото това са вашите деди, тези, които са ви научили да мислите, да живеете, тези, които са ви направили такива, каквито сте, но не пренебрегвайте и бъдещето, защото това е изпитът, на който ще покажете достатъчни ли са ви били уроците на миналото или вие нужно още упражнение, за да се усъвършенствате в изкуството да живееш. “

Да, така пишех преди 8 години. Това е първата ми публична изява в училищния вестник на Бастилията. Напредъкът е в дизайна и едната идея по-добра стилистика. Дори не затвърдих кариерата си в медийното пространство. Темата, обаче, е една и съща досега. Винаги минало ми се върти в главата… Може ли едно момиче на 17 да знае по-добре какво трябва да правиш с миналото си, отколкото аз сега знам на 25?  Възможно е. Научих се да не споря за всичко и по много.

Поздравявам ви с една песен в този тон и обещавам да споделя повече за възприятието си за миналото малко по-късно.

Със здраве!

„Вие просто сте такава деликатна девойка“,каза много бързо и съвсем сигурна в думите си. След това запита „Нали успявате да го увладеете?“.

Аз се засмях, беше ясно, че успявам, дори някои хора не успяват да го забележат. В този момент, чувайки това от нейната уста, започнах да се замислям… Наистина ли бях деликатна? Толкова деликатна? Че какво му беше деликатното? От какво реагирах с притеснение? Изпити? Интервюта за работа? Среща с непознати хора? Срещи с мъже? Срещи с познати? Да, притеснявах се понякога. Усещам го винаги, дори когато шофирам… Краката ми се стягат, рефкелсите ми стават по-сковани. Очите ми гледат в една посока, а главата ми мисли в друга. Ръцете ми избледняват, лицето също. Истината е, обаче, че малко са хората, които обръщат внимание на толкова детайли. Аз го правя много често, с изключение на моментите, когато аз самата съм притенснена и тогава не съм толкова наблюдателна, както по принцип. Днес се опитах да си спомня била ли съм такава винаги. Опитах се да намеря и разликите от преди и сега. Има разлики, разбира се, всички растем, времето расте, нашите спомени и живот се променят. Но някои чувства стоят все същите, дори се преповтарят в едни и същи ситуации.

Дните около Великден винаги са ми били любими. Тогава рядко съм се замисляла за тези неща в дълбочина. Тези дни отделям на семейството в големия му вид, с многото обеди, вечери, с много лели, вуйчовци, братовчеди, баби и дядовци. От много ядене, смях и разговори не остава време за мислене. Тази година си мислех повече, отколкото можех да се смея на общите събирания. Замислих се, когато пътувахме. Приближавахме града, в който съм изкарала всяко детско лято. Сърцето ми започна да бие по-учестено, започнах да си спомням за онези времена, за приятелите, за детските радости. Сякаш гърдите ми се повдигаха невидимо за останалите. Сякаш се усмихвах на ум. Пулсът ми беше учестен и продължавах да гледам пътя, знаейки, че наближаваме. Очите ми блестяха при спомените, които излизаха наяве. Влязохме в града – запустял провинциален град, като всички останали. Блещукането в очите все още не ме беше отпуснало, но някак започнах да се връщам от спомените си в реалността.  Виждах запустелите заводи, видях каручките, движещи се по главния път.  Вече влизахме в кварталите. Дупките не бяха по-малки от тези в София, дори по-големи. Стигнахме до блока на баба. Заобиколихме детските площадки, на които играехме. Една зелена поляна, където се правеха детски концерти, вече не съществуваше. Беше нещо средно между кална дупка, запълнена от малки стръкчета трева. Голяма част от дърветата, които ни пазеха от топлините през лятото, сега бяха отсечени. По пейките стояха онези дядовци, които и преди гледаха представленията ни. Сега те бяха с още 10-20 години по-стари. Нямаше нови деца, нямаше и нови баби и дядовци. Всеки изчакваше останалите, сега дори не играеха шах или карти, просто обитаваха пейките. Погледите им бяха празни. Погледнаха ни, но не видяхме никакво чувство в очите им. Когато бяхме малки ни се ядосваха, че им пречим, че им шумим, че разхвърляме градинките. Сега просто бяха изморени от седенето на пейката.

Колата спря пред блока. Влязох във входа и видях:

Това беше нашата Невада, Риск печели, риск губи. Всяко дете обичаше да е на мястото на асистентките. Отваряха се букви, табла. Тогава съседите не държаха заключение кутиите, ние им предавахме пощата. Днес кутиите бяха по-умрели от всякога. Не можех да ги видя по начина, по който изглеждат сега. Предпочитах да си представя онова старо време, в което с гордост отваряхме и затваряхме кутиите. Сега времето беше спряло на това място. Гарата изглеждаше по различен начин, от онези моменти, в които баба ме чакаше да сляза от влака.

Да, бях деликатна, вълнувах се в спомените си. Вълнувах се в миналото си, и въпреки това го бях израстнала. Всичките тези картини обсипваха мозъка ми с лица и моменти, които вече не съществуваха. Сега стоях и гледах тези места от очите на една 25-годишна жена. Осъзнавах до болка, че онова дете не съществува.  То оставаше на пейката, в тревата, при другите деца, играйки на ръбче, на народна топка. То оставаше там, където градинките все още бяха зелени и по улиците нямаше дупки.

Сега очите ми виждаха различни неща. Насочваха се към споровете, които водеха хората около мен. Виждаха гротескни картини като например как циганка бие децата си на посред улицата… Слушах разговорите на хората и се вслушвах във всяка дума, която изричаха. Гледах реакциите им, очаквах и своята. Усещах неприязъмта си към повечето теми, слушах ги и мислех на ум за всичко. Не си позволявах да коментирам, преди да съм помислила, преди да съм решила кой е срещу мен и какво мога да му кажа. Осъзнавах колко големи чешити са различните хора. Започвах да си задавам въпроса с кои бих могла да комуникирам за повече от един непринуден разговор.

Замислих се за всичките си приятели, с онези, с които все още аз водя непринудени разговори. Дали с тях се чувствам като малко момиченце? Такава, че да мога да извадя на глас всичко, което щукне в главата ми? Мога ли да бъда искрена до болка, да съм непринудена. Да, мога. Щастие е да го изрека, но тези хора се броят на ръката ми. А какво ще се случи с останалите. Аз все пак оставам на 25 години. Предстои ми да срещна и да опознавам още нови хора. Как бих могла да го направя с тях? Сърцето, душата ми се стягат. Да, тогава започват да треперят ръцете ми. Притеснението ми обхваща мисълта. Тогава не успявам да огледам ситуацията отстрани, тогава съм в нея и не знам кое е по-хубаво, че се връщам към първичното дете в мен или, че избягвам от онази очуждена от света жена???

Много противоречащо е това чувство. Когато си спомня за онези моменти, които раздраха сърцето ми през последните месеци, усещам същата тази отчуждена жена, виеща от злоба, в мъка, в болка. В същия момент чувам и момиченцето, което изпитва тъга, то не можа да разбере какво се случи. Тогава гърдите ми се раздират на две. Мислите ми коват две призми и не могат да изберат една за съзнанието. Разумът е тежък бич за детето, което спи във всеки от вас. Моят разум е силен и рядко позволява на детето да проговори на глас и да бъде така откровено до болка. И все пак може аз да се окажа чешита…

Вие така ли виждате света??? И вие ли сте от чешитите? Как си комуникирате с тях? Те имат ли шанс да ви станат близки? Ще полудеем ли някой ден от тази си отчужденост?

Тя ме вземаше за всяка ваканция и ме водеше при приятелчета ми извън София. Усетих красотата на пътуването с влак благодарение на нея. Чаках ваканциите с нетърпение. Когато бях малка, умирах за пастичките на баба. Какво бяха те? Когато бях малка, беше отдавна, има-няма 20 години. Тогава нямаше захарни производители под път и над път. Пастите на баба включваха продуктите хляб, маргарин Linco и сладко от череши. Всяка пастичка се приготвяше с много внимание и любов. Филията се намазваше обилно с маргарин, разпръскваха се черешките и се режеха хапки с нож, така че да има много парчета с череши и разпилян сироп по тях от сладкото. Това беше един от любимите ми десерти за вечер. Да си призная беше си и цялата вечеря.

В по-късните години вече отивах при нея, за да й помагам. Правехме заедно зимнина на село. Отръки ми се отдаваше да правя консерви с домати и компот от праскови, круши и сливи. В тези моменти все още бях ученичка. Можех отново да изкарвам цели ваканции при нея. След като ме приеха в университета, посещенията ми понамаляха. Започнах работа,  ваканциите се явяваха в някой уикенд през лятото, когато отивам, за да ги видя за кратко.

Сега съм при баба за Великден. Времето минава, а тя е остаряла. Уморява се по-лесно. Вече не й се работи така бързо, както го правеше преди. Няма го и желанието да прави пастички, дори за малката ми братовчедка. Имах щастието да имам млада баба на времето, която ми угаждаше за много неща. Сега дори ми липсват онези моменти, когато ми се караше да се прибирам, да не настина, да се облека. Сега я гушкам. И се радвам във всеки момент, когато имам времето да си отида при нея. За жалост не е често. Всеки път се заканвам, че ще се кача в колата и ще си направя един уикенд за себе си на село – на чист въздух при  баба. Не съм го направила все още, но идните месеци ще го направя.

Да, това е моята баба и аз много я обичам.

А и дядо!

Ben E. King – Stand by me

When the night has come, and the land is dark
And the moon is the only light we will see
No, I won’t be afraid, oh, I won’t be afraid
Just as long as you stand, stand by me
So darlin’, darlin’ stand by me
Oh stand by me
Oh stand, stand by me, stand by me

If the sky that we look upon should tumble and fall
Or the mountain should crumble to the sea
I won’t cry, I won’t cry, no, I won’t shed a tear
Just as long as you stand, stand by me
And darlin’, darlin’ stand by me
Oh stand by me
Whoa stand now, stand by me, stand by me
*Solo*

And darlin’, darlin’ stand by me
Oh stand by me
Oh stand now, stand by me, stand by me

If the sky that we look upon should tumble and fall
Or the mountain should crumble to the sea
I won’t cry, I won’t cry, no, I won’t shed a tear
Just as long as you stand, stand by me
And darlin’, darlin’ stand by me
Oh stand by me
Whoa stand now, stand by me, stand by me
So darlin’, darlin’ stand by me
Oh stand by me
Oh stand now, stand by me, stand by me
Whenever you’re in trouble won’t you stand by me
Oh stand by me
Whoa stand now, oh stand, stand by me…

Днес седях отегчено на лекции, а след това се води, че излязох навън за малко. През по-голяма част от времето, главата ми беше подпряна на дясната ръка и клюмах. Зверски изморена съм. Всеки ден. Вече 6 години работя, уча и живея с това едновременно. Винаги така съм го правила. На всички казвам, че ми харесва и съм удовлетворена от живота си. Така е, постигнах много, научих не малко. Сега съм на 24г. и мога да се похваля с толкова много опит и поглед над пазара, с колкото половината ми колеги в университета, не са и сънували. Е и? За сметка на това аз не изживях онзи готин студентски живот по купони, с много щури моменти, много кръчми и дискотеки по студентски град. Не дивях по общежитията на колегите в малки купони нощем. Докато всички на моята възраст го правеха, аз работех. Печелех точки за пенсия, трупах стаж и професионални умения и изтощавах организма си, който ще работи през следващите 30 години.

Свикнах да излизам в отпуска, когато имам изпити. За мен сесията е равна на отпуска. Това е моето време, в което гледам филми, чета книжки, излизам на кафе с приятели и между другото се явявам на някой друг изпит и ми се ще да изкарам шестичка, защото си падам и бележкарка понякога. На фона на всичко това ми остават още 12 месеца да бъда истинска студентка, освен ако не реша да прекратя тази тегоба завинаги, оставайки прост Магистър в историята на яйчарството. Другият вариант би бил да се превърна и в достолепен Доктор, което за скромната ми 25-годишна възраст, ще си е цяло постижение.

Освен всичките тези съждения, най-много ме притесни едно…. Аз как ще си почивам, когато вече не съм студентка? Какво ще правя толкова с тази своя отпуска, ако нямам изпити? Къде ще ходя? На море? На планина? С кого? И защо? Вече всички са изморени, изтощени. Моите приятели не са на етапа купонясване. Ние си лягаме на дивана вечер и релаксираме, защото дните през седмицата са тежки.  Е как ще оползотворявам 25 дни платен годишен отпуск тогава след спиране на студентските ми права и дейности??? Или пък това е риторичен въпрос и трябва моменталически да работя в посока докторантура?

Waiting for proposals … ?

А, всъщност го излъгах. Аз много рядко сънувам, много рядко сънувам близките и познатите си хора, с които общувам. Странно, нали? Е, аз съм такава. Емоциите ми са в главата и душата, докато съм будна. После влизам в една черна дупка, докато не звънне алармата или докато на мен самата не ми се прииска да се събудя и да се върна в реалността. Разбира се, случва се да сънувам. Уви, кошмари в повечето случаи. Подсъзнанието ми избира непознати образи. Не знам какво иска да ми покаже. Ситуации, които не познавам, хора, които ме плашат – това е типичен кошмар, от който се събуждам през нощта. Отварям очи и пронизвам тъмнината. Образът от кошмарa остава пред мен. Примигвам бързо няколко пъти и търся начин да изтрия спомена. Когато отново затворя очите си, образът е отново там. Изградила съм навика да търся щастлив миг от миналото, чрез който да избягам. Когато бях малка, си спомнях първата си целувка като ученичка.

Беше много сполучлив опит. Винаги се връщах към онова време и към трепета, който изпитвах. Сега не мога да се върна толкова бързо към момент, който да ме е накарал да съм щастлива. Опитвам се да си помисля, че се усмихвам, че се чувствам щастлива, макар и да не знам за какво. Признавам, не винаги се получава… Дори понякога, затваряйки очите си, пак се връщам в кошмара.

Няма лесен и универсален начин за борба с подсъзнанието, то е коварна топка от теб самия, която се върти по собствена орбита. Рядко хората умеят и успяват да прилагат технки. Още по-малко от тях, например, са чели Кастанеда. Аз не се опитвам да се контролирам, просто бягам, когато усетя нужда от това. Като ученичка много слушах за Кастанеда. Моя приятелка дори си мислеше, че прилага техники. Искаше да влезе в главата на другите. Може би е успяла дори. Аз не искам да влизам в главата на другите. Страх ме е какво бих могла да чуя. Стига ми, че съм в своята глава и се налага да осмисля, това което се случва там.

Същата вечер, вчера, прочитайки писмата, се върнах в онова миналото. Позволих си да си спомня старите моменти, дори си помислих за бъдещите. Аз бях същата жена, която гледаше светещите прозорци, някога вечер. Отворих прозореца и бавно повдигнах погледа си към тях, без да отмествам главата си. Светеха. И двата. Прииска ми се да затворя очи и да сънувам. Да забравя реалността, да сънувам мечти. Съзнанието ми, обаче, е много силно. Винаги отхвърля тези опити и се опитва да ме държи будна и логична.

Какво стана през нощта? Нищо? Легнах, заспах и не сънувах. Или поне така си мисля тази сутрин. Защото може би подсъзнанието ми е много по-силно и ме кара да сънувам, кара ме да си спомням само това, което мисля, че не влияе на ежедневието. Е мечтите не се случиха в съня ми, да видим дали ще се случи някоя в реалността ми? И да видим съзнанието ми коя мечта ще лансира най-добре…

Със здраве!