Keep Walking

Включих Power. Закопчах се. Светлината пред мен все още е червена. Jazz fm продължава да кънти в задните тонколони. И все така леко и с необикновено готиния такт, който придават песните им. Било то истински джаз или просто малко brazilleiro. Нещо червено се прокрадва над мен. Периферното ми зрение забелязва как постепенно се оформя цял надпис. Не, това не е светофара. Старата софийска кооперация изгрява в среднощния ритъм на града. Отново и отново.

„Keep walking…“

Платното в ляво от булеварда е сякаш празно. Виждам само отражението на светофара в страничното огледало. Сякаш няма коли, сякаш не е час пик. Едно тъжно есенно листо притичва през платното. Виждам второ. А червеният надпис продължава да проблясва през секунда две. Заиграва се с единия край на окото ми. Сякаш напомня за нещо. Листата вече се надбягват по улицата. Светофарът е забравил, че трябва да светне зелено. Този ритъм ме отвлича от мястото, на което съм. Забравих за светофара. Натискам спирачката по инерция. Забравих, че е зима. Забравих, че изкуствената топлина в колата е само привидна. Тази топлина топли само повърхността над палтото ми. Вътрешността е все още изстинала. Очаква своята порция смях, любов, нежност, ласки, за да усети истинския полъх на зимата. Не просто онзи студен въздух, който те изгаря, в момента, в който се забързаш по улицата, а онази студенина, когато едно помещение с дни и месеци е останало неотопляемо. Разбираш, че искаш някой до теб в колата. Няма смисъл от самотата. Тя е просто маска. Не можеш да живееш цял живот с маската до себе си, върху себе си. Всичко е привидно. Свалям маската, а червеният надпис е все още там. Все още ми показва нещо.

Листата вече са се изгубили в далечината. Платното започва да се пълни с коли, прииждащи от друг светофар, сетил се да бъде пуснат в зелена светлина. Изгубвам мислите, осъзнавам отново къде съм, къде отивам и кой ме чака. Усмихвка леко се прокрадва на лицето ми, осветявана от този, пожарникаря в червено, сочещ ми нощна София в червени багри, сочещ ми и други неща, за които по-рано не съм искала да мисля, или не съм се сещала.

„Keep walking“- казва той и примигва примамливо, докато зеленото в светофара надделее, за да мога да изчезна до следващата колона от коли.

Всъщност вечерта е все още 20-ти Ноември. Все още имам рожден ден. Мислите ми са отдалечени и в същото време знам какво ме очаква. Станала съм на 21г. Движа се лениво из София, докато колите пъплят, както си му е реда по това вечерно време. Усещам музиката на Jazz fm в душата си и натискам газта в колата с леко движение в глезена. Всичко се задвижва: колоната на светофара, двигателя на колата ми, кракът ми, та и аз самата, знаейки, че всичко се променя, ежедневно. Вече няма червен чичко пред очите ми, продължавам по пътя, забравила за всякакви размисли. Чака ме парти и аз съм причината за него.

Всичко е въпрос на нагласа:

Keep walking.

Advertisements

One thought on “Keep Walking

  1. Hubavo e da ima kakvo da kajesh, a kogato ho kajesh hubavo e oshte po hubavo!!
    Keep talking and keep writing a nie shte produljim da slushame.¨
    Ponqkoga vduhnovenieto zarazqva zashtoto silata na vuobrajenieto zavladqva…
    so nice 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s