Нещата такива, каквито бяха

Малки снежинки падаха безспирно на осветената улица. Уличните лампи сякаш прозираха в тъмнината. Бавни и тромави крачки оставяха следи в снега. Краката й се опитваха, въпреки тежестта, да се задържат стабилни на хлъзгавата бяла покривка. Клатушкайки се в такт със среднощния ритъм на град, който не й бе чужд, но не бе и твърде познат, вървеше по самотната улица. От както излезе от офиса и тръгна по пътя, дори кола не бе минавала. Снегът продължаваше да затрупва асфалтовата настилка. Още няколко метра и щеше да бъде до още едно непознато място –  кръстовище, блокове, училище. Бъркаше в чантата, за да извади чужди ключове. Кой знае кой още ги беше ползвал, кой знае кой още бе спал в леглото й. Не знаеше какви хора живеят в този вход, в този блок. Набързо отключи входната врата. С лек страх открехна вратата и бързо натисна стълбищното осветление. Качи се по стълбите и стигна до още една непозната врата. Същите ключове щяха да й помогнат да влезе и там. Вътре лампите светеха. Сякаш да се чувства по-уютно ги бе оставила още от сутринта. Остави багажите, които носеше със себе си в антрето. Чанти с багаж, бизнес материали, дамска чанта – всичко това беше причина за големите белези в снега през цялата улица. Лъхаше лъжлива топлина, сякаш някой ще я посрещне. Уви нямаше кой.

Остави продуктите, които бе купила от магазина в хладилника. За първи път пазаруваше сама, само за себе си. Странно как празният хладилник леко се понапълни, но никой нямаше да опита от храните, водата… Сега започваше да разбира каква е тайната на апартамента за самотници. В началото, когато замина вярваше, че поне за малко ще й хареса. Сега, след като затвори вратата на полу-пълния хладилник, напълно се бе убедила, че не е така.

Влезе в другата стая. Пусна си телевизора за фон. Шумна и цветна компания, която разказваше нещо непознато. Поне новините щяха да разкажат за разни нови случки, щеше да си поговори с водещите мислено, с участниците в дискусии. Тогава не издържа, дори не се бе съблякла още. Обади се на майка си. Заедно с това започна набързо да си прави и сандвичи. Разговора с майка й се стори сладък. Не искаше да свършва. В офиса бе усетила една студенина, стоейки сама и незнаейки защо всъщност е там в този град, без любимите й хора, без точна работа. Сега сякаш беше у дома, но дистанционно. Продължи още малко разговора и тръгна да вади сандвичите от микровълновата. От нетърпението или по-скоро апатията се изгори в бързината. Все пак извади всичко, което беше залепнало по салфетката и небрежно започна да яде, заедно с отворената кофичка мляко. Новините продължаваха да гълчат през изменящата се картина. Тя ядеше на бързо, сякаш с цел просто храната да свърши. Остави си един сандвич за сутринта и се обади на още един човек. През целия ден мислеше и за него. Какво прави? Как работи? Мисли ли за нея? Как иска сега да е при него? Той отговори, както винаги, с онзи мъжествен стон в забързан вид: „Ало?“

При разнеженият отговор от нейна страна и той смени тона. Говореха разбъркано. Искаха да си кажат толкова много неща, можеха дори без думи. И двамата знаеха, че километрите, които ги делят са твърде много, че не могат да усетят сгушването нощем, че не могат да усетят бързото ставане сутрин за работа. Оставаха още някакви си дни. Тя малко се страхуваше. В тези дни щяха да се случат решаващи за нея събития. В един и същи момент мислеше колко много се притеснява и как всъщност дори не й пука. Не можеше да открои коя е по-силната емоция. Само знаеше, че е 1.44. Не можеше да заспи. Той вече спеше. Всички спяха. Нямаше на кого да се обади за малка ласка, дори тя да е през една телефонна жица. С всяка изминала минута в тъмната стая и светещия лаптоп пред  нея, осъзнаваше колко не иска да е сама. Как мечтите й преди време са били така глупави. Как това не може да стопли човек. Тези мисли я заливаха болезнено. Да, не беше късно.  Беше открила възможното лекарство, възможните хора. Вече нямаше да прави грешката да търси това, което иска преди да знае какво е.

Сега искаше да се радва на настоящето, на своето, на откритото. Още няколко дни. Щеше да се върне в нормалния живот. Да целуне правилните хора. Да им каже, че ги обича. Да обърне гръб на незаслужилите и да им покаже, че животът е не само маскарад за малко повече пари в банковата сметка, но и човешки чувства и принципи, с които ВСЕКИ трябва да се съобрази.

Advertisements

One thought on “Нещата такива, каквито бяха

  1. Хубавичко е 😉 както казват моите приятели Евалата :д мн си те обичкам аиде идваи си че ни липсваш

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s