Непознатата и призрачна „тъга“

Басът глъхтеше из цялата зала. Светлините бяха притъмнени. В единия ъгъл бармaнът бъркаше разни коктейли, загледан в далечината. Сервитиьoрката летеше ту през една, ту друга маса. Вече пиехме от няколко часа. Някои повече, други по-малко. Изведнъж студът отново навлезе, устих как студен въздух се излива по гърба ми. Вратата пак се отвори. Погледнах встрани. Видях едно изтормозено лице на възрастна жена. Така измъчено и изморено. Цялата беше прегърбена. Носеше голяма кошница с онези добре познати рози по заведенията. Подмина бавно и с мъка всички маси. Не забелязах някой да купи цвете за дама. Дори не беше сигурно дали има „дами” в заведението. Възрастната жена се върна към входната врата. Барманът я привика за кратко. Подаде й няколко лева в ръката. Тя ги стисна здраво, сякаш му беше силно задължена. Позастоя се за секунди и бавно се отправи към изхода отново така непозната. Едно девойче й направи път за да излезе, но присъствието й бе сякаш призрачно в цялата празнична обстановка. Продължавах да се взирам в старицата, в кошницата и в парите, стиснати в ръката й. Отдавна не бях изпитвала мъка, виждайки такива тъжни хора. В София по улиците виждаме, млади, стари, певци, музиканти. Но тежестта при вида на тази баба ме сгроми за няколко минути. Опитах се да преосмисля кое е важно за нея, кое е важно за мен. Какво е ценно за хората в цялото заведение. Опитах се да сложа себе си на нейното място. Сетих се каква сметка ще платим ние на края на вечерта, а с какви пари си тръгва тя от заведението. Всичко беше така нечестно. Няма никаква симетрия в съдбата на хората, в нещата, които им се случват, в това дали ги заслужават. Изкачи бавно стълбите към изхода и изчезна. Едва ли повече ще я видя… Сега стоя в топла стая, климатикът дъни, къде ли е бабата в този момент? До мен стои човек, който дори не се замисля за такива хора. Говори по телефона с големите инвеститори и уговаря сделки или нечия съдба. Няма добре устроена йерархия в живота. Никой не пита къде ще ти е удобно да застанеш. Никой не ти позволява да се бориш честно за мястото си в този сив свят. Няма обективност. Всичко е въпрос на късмет и стечение на обстоятелства. И какво остава в твоите ръце. Казват, че ние сме авторите, ние сме тези, които определяме речта си, действията си, но всъщност само остава ясно как нормите държат силно своите граници и повечето страхливци не ги прекрачват. Оставаме в границите на разума и цял живот скрито се борим с поставените норми, казаните от друг думи. Скрито е, защото сами за себе си, не можем да се изясним, какво искаме, какво даваме, какво имаме. Ето защо възрастните дами продават цветя за малко милостиня, ето защо други разхищават пари за щяло и нещяло. А аз си блъскам главата с глупости, защото видиш ли ми идват въпроси, които другите просто потискат в себе си и нещата остават застопорени и висящи в пространството. Кой е по-лесният начин да преминеш отвъд? Когато цял живот си питал или просто си го минал по инерция, защото така е трябвало? Вас питам!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s