Едни кецове и малко отговорност

От много дни насам ми се върти идея за приказване, за писане. Много време не можех да я изкарам с думи. Въртеше се само в главата ми. Думички като отговорност, хора и други прехвърчат из същата. Исках да Ви кажа колко е страшно да поемеш отговорност сам. Или поне така си мислех. Надявах се споделената отговорност да бъде по-лека, да не тежи така на плещите ни. Оказва се, мили другари, че тази споделената отговорност е в пъти по тежка за плещите ни. Не знам как го прозрях, то ли ме удари, аз ли него, но вече знам. Личната отговорност се преглъща трудно, но носи удовлетворение и те води до мрака, но връщайки те до най-изгарящото слънце във вселената. Исках да вярвам, че не е така. Или може би ме караха да вярвам?

Изображение

Source

Сега това няма никакво значение. Сега аз знам, че взимам отговорността в свои ръце. А не знам накъде да поема? Страхът неизменно върви в комплект с това или поне с моята отговорност. Не се срамувам да го призная, дори съм в състояние да го извикам. Искам да мечтая, да търся, за да намеря, за да поема отговорността.

Днес потърсих начини да помисля за това от друга гледна точка. Обух едни спортни бързоходки. Исках да се почувствам на 19. Да вляза в обувките на онази тинейджърка с малко позитивизъм и много мисли в главата. Търсех начин да се върна в миналото, да забравя последните 5 години. Исках да съм млада, да забравя и отговорността. Е оказа се, че дори много готини кецове и разхайтена разходка не те връщат на акъла преди 5 години… Дори напротив, спомняш си колко неудобно е да си качен на 7-сантиметрови токчета, как търсиш по магазините елегантни сака и поли, спомняш си за тази неизбежна отговорност… и си казваш, че всъщност кецовете са само за неделя следобед, че утре пак си на токчетата. И отговорността те чака там иззад раменете ти. По-близко е от всеки друг до теб. Споделя с теб всичко и всеки. Кара те да оцеляваш, шепне ти как да постъпиш. Благодарение на всичко това се преобръщаш в себе си, порастваш, че дори понякога губиш разсъдъка си, за да се преродиш в нов човек, в един и същи живот.

А какво става със споделената отговорност? Мислите ли си за нея? Изпитвате ли я? Делите ли я? Страшна е, мили хора! Надявайте се да я поделите с човек, чиято отговорност поне е, колкото вашата. Единствената споделена отговорност, за която всеки от нас би трябвало да бленува не е онази, свързана с много мечти, рози и любов, тя трябва да е свързана с вашето подобие. Онова същество, към което ще се обърнете след 40-50 години и то ще има вашите очи, ще мисли, както вие мислите. Тогава ще търсите споделената отговорност за онзи човек, който сте отгледали и възпитали, защото това ще е целта на живота ви.

Пожелавам ви повече отговорност, споделена с повече вкус и стил, отколкото простото злободневието ни вещае.

Ако ли пък не стане по план, винаги можем да се обърнем към рая – онзи в главата ни, който ни дава много пътища и избори, пред които да застанем и да поемем отговорност!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s