Мъдростта за времето, очите и душата

Всяка сутрин гледаш в огледалото едно и също лице – твоето. Очите са пронизани от множество червени кръвоизливи. Разпръскват се в окото и бягат при всеки поглед встрани.  Отдолу се подават силни черни полукълба. Прокрадват се леки бръчици и малки кафяви петънца. Безсънните нощи, плачът и много мъка са изписани в тях. Изплискваш лицето с цели длани хладка вода и се надяваш да изтриеш много от тези физически недостатъци. А това не е възможно, защото недостатъците върху лицето ти са отражение на запечатаното дълбоко в душата ти. Близките те успокояват колко младост имаш още да пилееш. В същото време твоят поглед рее и главата ти си задава въпроси, чиито отговори никога няма да получи. Гледаш през прозореца на офиса в далечината. Търсиш с поглед планинските върхове и се надяваш мисълта ти да се пресели някъде там без конкретна цел? Излизаш с приятели и гледаш в нищото на далечината, избягвайки умишлено от разговорите им. Отново влизаш в размисъл със самия себе си и търсиш смисъл, отговори, които дори могат да не са смислени.

Тялото и душата ти се сливат в едно и си спомнят за всички онези моменти, които са довели тъмните сенки под очите ти. Не могат да си простят , че са позволили да се случи това. Не могат и да си представят как би се развил животът ти без всички тези ситуации. Наистина ли сме спечелили мъдрост? По очите ни ли се изписва? От тази същата мъдрост ли боли толкова? Боли ли, когато си спомниш стара случка, боли ли, когато видиш човек, който те натъжава. Това същото ли раздира душата ти, когато видиш думи, които са изричани за теб? Мъдростта ли води риданието зад себе си? А може би не сме мъдри, само се надяваме да сме получили изгода от болката, която са ни причинили? Може би след месеци или години ще сторим същите тези грешки. Сенчестите кръгове под очите ни ще станат още по-големи, ще растат, а няма да сме взели поука и мъдростта ще си е отишла, случките също. Уви, това минало се запечатва дълбоко в съзнанието ни. Опитваш се да го игнорираш и да продължиш напред, а на моменти то те връхлита с всичка сила и дълбае, докато не усетиш с цялата си душа болката и случката от преди месеци, година.

Не можеш да се откажеш от тази мъдрост?  Не се отказваш и от болката. Кой нормален човек не иска да се откаже от болката? Кой я търси? Защо се набутваме между шамарите, за да ни заболи още повече? Защо търсим начини сенките под очите ни да са по-големи, а мъката да обладава цялото ни тяло?

Защо питам себе си, питам и теб!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s