Душата е като проектор

Душата е като проектор. Това бихте си помислили, че го казва някой от съседите на четвърти километър, нали? Е аз съм срещу четвърти километър и го казвам, потвърждавам и стоя зад думите си. Защо го казвам? Преди два дни бях на бар, който приятно ме изненада с вечер на тангото и суинга. Десетки двойки, които явно знаеха как се танцува, бяха се събрали на по чаша вино и много готина музика.

Получи се приятно и заради делничния ден. Заведението не беше претъпкано. Там бяха само онези хора, които искаха да танцуват. Очите ни блеснаха, когато пред масите се развихриха емоции и движения. Всичко беше в синхрон с тактовете музика. Хората се забавляваха много. Ние също, гледайки ги отстрани. В един момент мен ме поканиха… Чувството беше приятно и в същото време странно. Аз не мога да танцувам танго. Беше ми любопитно да изляза и да се завъртя с онзи изтънчен стил – да изпъча кръст и дупе и да увия крак в партньора си. Няколко секунди отказвах със съзнанието си и казвах, че не мога да се изправя на високи обувки и да танцувам този танц. И въпреки това подсъзнанието ми победи. Станах и започнах да оглеждам двойките около мен. Партньорът сякаш се опитваше да води добре. В един момент спрях да гледам всички останали хора. Дори забравих, че съществуват, бяха просто нестатични фигури около мен.  Първите минути не се вслушвах и в музиката. Господинът, заявил желание да танцува с мен, се опитваше да ме насочва и да ми дава съвети – как да слушам музиката и да се водя по нея. Започнах да схващам едва на втория танц, на третия вече можех да увивам краката си в осморка толкова бързо, колкото и другите дами. Танцът е музика и добър партньор. Това запомних от господина, който ме водеше. Истината е, обаче, че аз не се отпуснах. Съзнанието ми скова тялото и не го пусна, докато не свърши с танците. Седнах и се запитах, че ми е било приятно и защо не можах да се оптусна повече. Исках да продължа да се движа, както останалите двойки го правеха – с финес и много чувство. Те усещаха музиката, изпитваха удоволствие от танца.

Тогава всъщност дойде въпросът дали емоционалността, сърцето ти, съзнанието се изхабява? Дали може да има предел, след който да не можеш да изпитваш нищо? Да не чувстваш танца? Да не усещаш страстта? Аз не съм го достигнала за себе си. Знам, че все още има какво да изхабя, но възможно ли е съзнанието ми да ме предпазва от „излишни емоции”? Дали и аз като проекторите имам часове живот, които са равносилни на емоциите, които изпитвам?

Кога ще свършат моите часове? Колко още ми остава до предела? И това не знам, но сякаш съм убедена, че съзнанието ми помага да пазя часовете, които ми остават. И все пак вътре в себе си се питам „ЗАЩО?”. От какво се пазя по-точно? От емоции? От чувства? От повече хубави моменти? От изхабяване? От повече часове, в които душата ти да се чувства свободна?

Иронията тук идва от това, че всеки се съпротиви на хубавото, да не би да е твърде хубаво. Но не знае в каква дилема е собственото му аз. Колко голямо е егото му и какво го очаква, докато той си прави грандиозни планове за супер якия си живот? Затова се оказва, че трябва да се забавляваме на момента и да търсим емоцията, когато чуваме музиката, а не след това…

Със здраве!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s