Искам да крещя, мълчейки

Тя беше в колата, наближаваше 9 привечер. Едва сега бе успяла да се измъкне от офиса. Залавяше все нови и нови задачи пред пощата, за да стане по-късно, не искаше да мисли какво да прави и тази вечер. Карайки в полуосветените улици слушаше мелодия, която обожаваше.

Въпреки уникалните ритми, които разиграваха душата й, тялото й бе сковано. Караше колата и в същото време се чувстваше несигурна на пътя. Беше добър шофьор, но тази вечер знаеше, че не внимава, успя  да излезе от тялото си. Сякаш не наблюдаваше заобикалящия я свят. Не следеше колите в страничните огледала. Държеше волана с две ръце и се страхуваше да го пусне. Музиката шептеше, саксофонът се обаждаше в правилния момент и пронизваше мислите й дълбоко. Сега си мечтаеше да може да слуша тази музика цяла нощ, мълчейки. Искаше да продължи да мисли на глас вътре в главата си без никой да я притеснява. Искаше да остане сама със себе си. Дори можеше да си представи как крещи, мълчейки. Харесваше й, че усеща болката си. Можеше да мисли в синхрон с нея. Изпитваше сама себе си в дълбочината на собствените си чувства. Колкото по-динамични бяха тоновете на музиката, тя толкова повече усещаше болката в гърдите си. Искаше й се да спре колата, да диша въздуха на мръсна София дълбоко и да се успокои. Преди обаче това да се случи тя се събуди от този унисон, усети колите около себе си. Мозъкът й се върна към едно кръстовище и предимството, което бе отнела на един автомобил. Щеше да вдиша въздух рязко и освежаващо, но не защото щеше да се успокои на саме със себе си. Сега щеше да слезе от колата и да говори. Нямаше да крещи, мълчейки, както й се искаше.

Трябваше да се види с приятелка, а в последствие да се прибере и у дома да говори, отново. Тя много харесваше любимите хора, не искаше да ги наранява с мълчанието си, а толкова държеше на него. Те не разбираха желанието й за спокойствие. Толкова много искаше да бъде мълчалива, да може да продължи да слуша тази музика и сама у дома. Искаше й се да се прибере в празен апартамент. Да може да съблече дрехите, биещи на корпоративен капитал…. Щеше да нахлузи тениска и свободен панталон, за да се разположи в някоя празна стая и да продължала да слуша, съзерцавайки нищото. А на нея й се налагаше да отреже грубо близките си хора, които не разбираха тя защо иска да мълчи.

В крайна сметка спасението се намери в един дълъг и топъл душ, обливащ я с разбиране и топлина. Типично по американски се молеше да измие всичката мъка и размисли с няколко шепи топла вода върху лицето си. И това не се случи, просто седна в леглото и разказа на една шепа непознати хора какво й се искаше. Сега слушаше Dave Brubeck за пети път, на слушалки, с лаптоп в ръцете. Шепите й бяха чисти, но не бяха пречистили мислите й. Блянът за мълчанието седеше на първи ред в главата й, чакаше сякаш нещо да се промени, но как и от къде и тя не знаеше?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s