Сънищата ни са бледо отражение в огледалото на реалността ни

Снощи отворих по погрешка една група писма в пощата си. Разчовърках се надолу, естествено мазохистичната ми същност не позволяваше да натисна бутона изход и да заспя спокойно. Какво пишеше в писмата? Бяха мили неща, от онези сладки изрази, когато искаш да покажеш колко ти е мил и важен човека, на когото пишеш. Говорех за сънищата. Пожелавах си красиви образи и сънища, които да ме съпътстват, тъй като тогава бях далеч. Бях далеч от него. Онази вечер си пожелавах да сънувам него, обещавах му да сънувам него.

А, всъщност го излъгах. Аз много рядко сънувам, много рядко сънувам близките и познатите си хора, с които общувам. Странно, нали? Е, аз съм такава. Емоциите ми са в главата и душата, докато съм будна. После влизам в една черна дупка, докато не звънне алармата или докато на мен самата не ми се прииска да се събудя и да се върна в реалността. Разбира се, случва се да сънувам. Уви, кошмари в повечето случаи. Подсъзнанието ми избира непознати образи. Не знам какво иска да ми покаже. Ситуации, които не познавам, хора, които ме плашат – това е типичен кошмар, от който се събуждам през нощта. Отварям очи и пронизвам тъмнината. Образът от кошмарa остава пред мен. Примигвам бързо няколко пъти и търся начин да изтрия спомена. Когато отново затворя очите си, образът е отново там. Изградила съм навика да търся щастлив миг от миналото, чрез който да избягам. Когато бях малка, си спомнях първата си целувка като ученичка.

Беше много сполучлив опит. Винаги се връщах към онова време и към трепета, който изпитвах. Сега не мога да се върна толкова бързо към момент, който да ме е накарал да съм щастлива. Опитвам се да си помисля, че се усмихвам, че се чувствам щастлива, макар и да не знам за какво. Признавам, не винаги се получава… Дори понякога, затваряйки очите си, пак се връщам в кошмара.

Няма лесен и универсален начин за борба с подсъзнанието, то е коварна топка от теб самия, която се върти по собствена орбита. Рядко хората умеят и успяват да прилагат технки. Още по-малко от тях, например, са чели Кастанеда. Аз не се опитвам да се контролирам, просто бягам, когато усетя нужда от това. Като ученичка много слушах за Кастанеда. Моя приятелка дори си мислеше, че прилага техники. Искаше да влезе в главата на другите. Може би е успяла дори. Аз не искам да влизам в главата на другите. Страх ме е какво бих могла да чуя. Стига ми, че съм в своята глава и се налага да осмисля, това което се случва там.

Същата вечер, вчера, прочитайки писмата, се върнах в онова миналото. Позволих си да си спомня старите моменти, дори си помислих за бъдещите. Аз бях същата жена, която гледаше светещите прозорци, някога вечер. Отворих прозореца и бавно повдигнах погледа си към тях, без да отмествам главата си. Светеха. И двата. Прииска ми се да затворя очи и да сънувам. Да забравя реалността, да сънувам мечти. Съзнанието ми, обаче, е много силно. Винаги отхвърля тези опити и се опитва да ме държи будна и логична.

Какво стана през нощта? Нищо? Легнах, заспах и не сънувах. Или поне така си мисля тази сутрин. Защото може би подсъзнанието ми е много по-силно и ме кара да сънувам, кара ме да си спомням само това, което мисля, че не влияе на ежедневието. Е мечтите не се случиха в съня ми, да видим дали ще се случи някоя в реалността ми? И да видим съзнанието ми коя мечта ще лансира най-добре…

Със здраве!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s