Деликатните хора и чешитите около тях

Бях на лекар преди няолко дни, специализиран. Реших да споделя свой симптом, който предполагах, че може да има общо с другите ми здравословни проблеми. Имах предвид треперене в ръцете, което ме дерзае от много години. Лекарката се обърна към мен, усмихна се и в свой стил избоботи, че това не е симптом.

„Вие просто сте такава деликатна девойка“,каза много бързо и съвсем сигурна в думите си. След това запита „Нали успявате да го увладеете?“.

Аз се засмях, беше ясно, че успявам, дори някои хора не успяват да го забележат. В този момент, чувайки това от нейната уста, започнах да се замислям… Наистина ли бях деликатна? Толкова деликатна? Че какво му беше деликатното? От какво реагирах с притеснение? Изпити? Интервюта за работа? Среща с непознати хора? Срещи с мъже? Срещи с познати? Да, притеснявах се понякога. Усещам го винаги, дори когато шофирам… Краката ми се стягат, рефкелсите ми стават по-сковани. Очите ми гледат в една посока, а главата ми мисли в друга. Ръцете ми избледняват, лицето също. Истината е, обаче, че малко са хората, които обръщат внимание на толкова детайли. Аз го правя много често, с изключение на моментите, когато аз самата съм притенснена и тогава не съм толкова наблюдателна, както по принцип. Днес се опитах да си спомня била ли съм такава винаги. Опитах се да намеря и разликите от преди и сега. Има разлики, разбира се, всички растем, времето расте, нашите спомени и живот се променят. Но някои чувства стоят все същите, дори се преповтарят в едни и същи ситуации.

Дните около Великден винаги са ми били любими. Тогава рядко съм се замисляла за тези неща в дълбочина. Тези дни отделям на семейството в големия му вид, с многото обеди, вечери, с много лели, вуйчовци, братовчеди, баби и дядовци. От много ядене, смях и разговори не остава време за мислене. Тази година си мислех повече, отколкото можех да се смея на общите събирания. Замислих се, когато пътувахме. Приближавахме града, в който съм изкарала всяко детско лято. Сърцето ми започна да бие по-учестено, започнах да си спомням за онези времена, за приятелите, за детските радости. Сякаш гърдите ми се повдигаха невидимо за останалите. Сякаш се усмихвах на ум. Пулсът ми беше учестен и продължавах да гледам пътя, знаейки, че наближаваме. Очите ми блестяха при спомените, които излизаха наяве. Влязохме в града – запустял провинциален град, като всички останали. Блещукането в очите все още не ме беше отпуснало, но някак започнах да се връщам от спомените си в реалността.  Виждах запустелите заводи, видях каручките, движещи се по главния път.  Вече влизахме в кварталите. Дупките не бяха по-малки от тези в София, дори по-големи. Стигнахме до блока на баба. Заобиколихме детските площадки, на които играехме. Една зелена поляна, където се правеха детски концерти, вече не съществуваше. Беше нещо средно между кална дупка, запълнена от малки стръкчета трева. Голяма част от дърветата, които ни пазеха от топлините през лятото, сега бяха отсечени. По пейките стояха онези дядовци, които и преди гледаха представленията ни. Сега те бяха с още 10-20 години по-стари. Нямаше нови деца, нямаше и нови баби и дядовци. Всеки изчакваше останалите, сега дори не играеха шах или карти, просто обитаваха пейките. Погледите им бяха празни. Погледнаха ни, но не видяхме никакво чувство в очите им. Когато бяхме малки ни се ядосваха, че им пречим, че им шумим, че разхвърляме градинките. Сега просто бяха изморени от седенето на пейката.

Колата спря пред блока. Влязох във входа и видях:

Това беше нашата Невада, Риск печели, риск губи. Всяко дете обичаше да е на мястото на асистентките. Отваряха се букви, табла. Тогава съседите не държаха заключение кутиите, ние им предавахме пощата. Днес кутиите бяха по-умрели от всякога. Не можех да ги видя по начина, по който изглеждат сега. Предпочитах да си представя онова старо време, в което с гордост отваряхме и затваряхме кутиите. Сега времето беше спряло на това място. Гарата изглеждаше по различен начин, от онези моменти, в които баба ме чакаше да сляза от влака.

Да, бях деликатна, вълнувах се в спомените си. Вълнувах се в миналото си, и въпреки това го бях израстнала. Всичките тези картини обсипваха мозъка ми с лица и моменти, които вече не съществуваха. Сега стоях и гледах тези места от очите на една 25-годишна жена. Осъзнавах до болка, че онова дете не съществува.  То оставаше на пейката, в тревата, при другите деца, играйки на ръбче, на народна топка. То оставаше там, където градинките все още бяха зелени и по улиците нямаше дупки.

Сега очите ми виждаха различни неща. Насочваха се към споровете, които водеха хората около мен. Виждаха гротескни картини като например как циганка бие децата си на посред улицата… Слушах разговорите на хората и се вслушвах във всяка дума, която изричаха. Гледах реакциите им, очаквах и своята. Усещах неприязъмта си към повечето теми, слушах ги и мислех на ум за всичко. Не си позволявах да коментирам, преди да съм помислила, преди да съм решила кой е срещу мен и какво мога да му кажа. Осъзнавах колко големи чешити са различните хора. Започвах да си задавам въпроса с кои бих могла да комуникирам за повече от един непринуден разговор.

Замислих се за всичките си приятели, с онези, с които все още аз водя непринудени разговори. Дали с тях се чувствам като малко момиченце? Такава, че да мога да извадя на глас всичко, което щукне в главата ми? Мога ли да бъда искрена до болка, да съм непринудена. Да, мога. Щастие е да го изрека, но тези хора се броят на ръката ми. А какво ще се случи с останалите. Аз все пак оставам на 25 години. Предстои ми да срещна и да опознавам още нови хора. Как бих могла да го направя с тях? Сърцето, душата ми се стягат. Да, тогава започват да треперят ръцете ми. Притеснението ми обхваща мисълта. Тогава не успявам да огледам ситуацията отстрани, тогава съм в нея и не знам кое е по-хубаво, че се връщам към първичното дете в мен или, че избягвам от онази очуждена от света жена???

Много противоречащо е това чувство. Когато си спомня за онези моменти, които раздраха сърцето ми през последните месеци, усещам същата тази отчуждена жена, виеща от злоба, в мъка, в болка. В същия момент чувам и момиченцето, което изпитва тъга, то не можа да разбере какво се случи. Тогава гърдите ми се раздират на две. Мислите ми коват две призми и не могат да изберат една за съзнанието. Разумът е тежък бич за детето, което спи във всеки от вас. Моят разум е силен и рядко позволява на детето да проговори на глас и да бъде така откровено до болка. И все пак може аз да се окажа чешита…

Вие така ли виждате света??? И вие ли сте от чешитите? Как си комуникирате с тях? Те имат ли шанс да ви станат близки? Ще полудеем ли някой ден от тази си отчужденост?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s