Как едно дете става възрастен?

Преди две седмици бях на едно обществено събитие във връзка с образованието в България. Облечена подобаващо, деликатно поставен грим, фини движения, служебни документи, лаптоп, разговори с колега по работа. Всичко беше ежедневие. Събитието се откри след сутрешно кафе. Някак припряно ми беше, не си взех чаша шварц от 5-звездните ни асистенти в „Шератон“. Намерихме места и това беше достатъчно. Вече не губя време за глупости. Ценя всяка минутка и търся привилегия или извличам полза от комуникацията си с хората. Започнах да го осъзнавам в последствие, дори понякога го правя несъзнателно. Интересното е, че преигравам разговори, усещам грешките, чувам повторно думите на събеседника си. И анализирам…

Та, връщайки се на събитието… Вече сме на втори ред, заехме места за участници в конференцията. Официалната част започна и министърът на труда и социалната политика проговори. Незнайно жива беше речта му в началото. Имаше дух, използваше тон, намираше правилните думи, на които да наблегне. За кратко се замислих колко много политици говорят, колко много от тях нищо не казват. Замислих се как съм слушала политиците преди. Чувала ли съм речите им? Влагала ли съм смисъл в думите им? Защо като малка се дразнех на родителите си, които слушаха новини, публицистични предавания. Предпочитах да включа музикалния канал, вместо да чуя още няколко непознати думи, вкарани в едно изречение от не лице приятни хора.  В онзи ден, в хотела, разбирах министъра. Разбирах думите му, разбирах какво искаше да каже, защо натъртваше на думите, които комуникаторите му бяха написали. Знаех защо говори тези изречения и какво цели с тях. Вкарвайки тази мисъл в главата си, изключих речта му. Не чух нито средата, нито края. Публиката, разбира се ръкопляска на гръмките слова. Как няма да ръкопляскат и при присъствието на камерите на БТВ, ТВ7, Нова… Всеки обича да се изявява. Логично и министърът. До тук с хвалбите, телевизионните изяви и анализи. Заключението, което се промъкна в главата ми в онзи ден… беше, че аз вече съм остаряла, аз вече възрастна. Разбирам речите на политиците, гледам новини, че даже връщам канала на някои публицистични предавания.

Това порастване не е свързано само с разбирането на хората срещу мен. Физически, да. Тялото ми също променя. Вече не мога да се нарека момиче на 19г. Обличам се различно, ходя на работя с костюми, които определено не ги носят 19-годишните. Ставам за работа рано, пия кафе, гледам сутрешни блокове, решавам проблемите на „големите“. Уикендите понякога се опитвам да се върна на 19г., слагайки дънки, тениски, кецове… Защо не се получава изцяло преобразяването за два дни? Мислиш различно, не си на 19г., говориш за скучни теми според тинейджърите. Дори не успяваш да се наспиш като тях… Тялото ти е будно малко след въображаемата аларма, която не е звъннала за работа и в Събота. Псуваш се на ум, че не си успял да заспиш за още малко – за още час – два. Преди си се питал защо родителите ти стават в 7-8 сутринта, пият кафе, четат вестници, търсят сутрешните блокове. Сега не се питаш, а правиш всички тези неща заедно с тях. Не ги обвиняваш, че са странни, защото и ти вече си странен. Вече си възрастен. Мислиш за деня, за графика, за задачите, които имаш да приключиш. Мислиш за всичко.

Когато бях на 19г. се чувствах като това цвете.

Когато станах на 22-23г., още се чувствах на 19г., цъфтях, обръщах се към слънцето. Сега се радвам и на облаците. Обичам и зимата и лятото, и пролетта и есента. Започваш да виждаш и хубавите и лошите страни на всяка монета. Единственият ти страх, обаче, остава …. какво би станало, ако слънчогледът увехне? Към слънцето ли ще бъде? Ще бъде ли щастлив тогава? Дали това да си възрастен те превръща в щастливо или нещастно развито същество зависи от теб. Зависи и на къде искаш да гледаш. И въпреки всичко изказано, изговорено, помислено, помечтано, надявам се да оставя глътка свежест от онова 19-годишното момиче, с повече усмивки, слънце, слънчогледи. Искам малко наивност в себе си завинаги. Не желая да се превърна в онази суха жена, със тъмен костюм, лош поглед и злобна същност, защото животът й е отнел детското, невинното.

Оставам с горчивина и сладост в душата си, защото виждам, че все още има наивност има и детско, но до кога ще бъде в мен не се знае. Вчера дадох малко наивност на непознат. Момче, което ме излъга, искаше пари, искаше билет кино, накрая поиска храна. Убедена съм, че историята, която ми разказа беше различна от истината. И въпреки това, повярвах в думите, в изражението, в очите. Исках да вярвам и го направих, помогнах му. Наивна или не, не съжалявам. Нека тази наивност винаги стои, защото аз по принцип не помагам…. А някой ден, може да се наложи на мен да помогнат…

Бъдете възрастни, невръстни, наивни, чисти, невинни… Някой ден ще усетите топлината на слънцето, както слънчогледът я усеща всеки ден …

[youtube:http://www.youtube.com/watch?list=LLEsy16yI0y9tqm5WWmtkqlQ&feature=player_detailpage&v=amTb5VprvX4%5D

Advertisements

2 thoughts on “Как едно дете става възрастен?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s